— Не се ли уморяваш вечно да си прав?
— Добър екип бяхме, нали? — отвърна крадецът. — Аркадиус не се оказа чак такъв глупак да ни събере.
— Говори за себе си.
— Внимавай. Готвя се да умра за теб, така че бъди мил.
— Благодаря за което, впрочем.
— Е, ти ще се радваш да се отървеш от мен. Ще се върнеш в ковачницата в Хинтиндар и ще заживееш тих и спокоен живот. Направи ми услуга — ожени се за някое красиво фермерско девойче и обучи сина си да сритва задниците на имперските рицари.
— Разбира се — рече Ейдриън. — С малко късмет той ще се сприятели с циничен взломаджия, който само ще го тормози.
— С малко късмет.
— Да — каза боецът. — С малко късмет.
Двамата помълчаха. От стаята долиташе хъркането на Гаунт.
— По-добре да се заемем по-скоро с това — рече му Ройс. — В случай, че въздухът свършва, а и за да имате повече храна и вода да избягате.
— Предполагам.
— Знаеш ли, след като умра и го убиете, не би било зле да ме погребете в гробницата на Новрон — ако е останало нещо от мен, разбира се. По-добри условия не бих и могъл да искам. Кажи на Майрън да изрече нещо хубаво, нещо поетично за нас с Гуен.
— Какво? Не! — изкрещя Ариста.
Бе се облегнала на стената, увила одеяло около раменете си, пръстите ѝ го бяха стиснали до побеляване. Главата ѝ се поклащаше постоянно, като движението на часовник с махало.
От двете ѝ страни стояха Магнус и Моувин. Никой от тях не продума, докато Ройс обясняваше плана. В очите им Ейдриън видя притеснение, но също и примирение. Гаунт изглеждаше изпълнен с надежда, очите му засияли за пръв път, откакто бяха влезли в стаята.
— Това е единственият начин — увери я Ройс, докато присядаше на раницата си, където беше оставил ботушите. — И ще проработи. Зная, че ще проработи.
— Ще умреш! — изкрещя тя. — Ще умреш и аз няма да мога да те спася.
Крадецът нахлузи ботуши.
— Естествено — и не искам да го правите.
Той поспря за момент, преди да добави:
— Всичко ще свърши — най-накрая.
— Не, ще умрете и двамата — Ариста погледна към Ейдриън със същото ужасено изражение. — Не правете това. Моля ви.
Ейдриън се извърна и откопча мечовете си. Без тях щеше да тича по-бързо.
— Накъде ще тръгнеш, Ройс?
— Смятам надясно — рече той, хвърляйки наметалото си. — Така ще съм от лявата му страна, може би чудовището е десничар. Ще се опитам да го занимая колкото се може по-дълго, но ще видим колко е бързо. Ще се опитам да се промъкна по десния ъгъл и да напредна колкото се може повече, преди да привлека вниманието му, така че ме изчакай да извикам. Ако имаме късмет, ще разполагаш със свободно пространство да пробягаш.
— Ще го правите сега? — главата на принцесата се клатеше дори още по-бързо.
Ейдриън се облегна на стената и разтегна крака, сетне затича на място за няколко секунди.
— Няма смисъл да отлагаме.
— Моля ви — прошепна едва чуто Ариста. Пристъпвайки към Ейдриън, тя протегна ръка, сетне спря.
Ройс се приближи към Магнус, който отстъпи крачка назад. Крадецът извади Алвърстоун, все още в ножницата. Подаде го на джуджето.
— Чудех се… дали не може да го наглеждаш.
— Сериозно ли? — попита джуджето.
Ройс кимна.
Бавно, напрегнато, Магнус предпазливо пое оръжието с две ръце, държейки го като новородено.
— Наистина ще го направиш? — попита джуджето, кимвайки към Подземието на дните.
— Само това ми остава да опитам.
— Аз… бих могъл аз да ида — рече Магнус, все още гледайки кинжала. — Бих могъл да взема фенер…
— С твоите крачета? — Ройс се изсмя. — Просто ще докараш смъртта на Ейдриън.
Магнус погледна нагоре. Веждите му се бяха сключили, устните му мърдаха, сякаш яде нещо.
— Аз трябва да съм последният… — джуджето спря.
— Да кажем, че последните събития ме накараха да осъзная, че съм вършил редица неща, които не е трябвало да правя. Лоши неща. Предполагам по-лоши от онези, които си вършил ти. Точно сега да те мразя изглежда… глупаво — Ройс се усмихна.
Джуджето кимна.
— Ще… ще ти го пазя, ще се грижа добре за него, но само докато ти потрябва отново.
Ройс кимна и отиде до вратата. Отдръпна резетата.
— Ще вървим ли, партньоре?
— Сбогом, друже.
Ейдриън прегърна крадеца и за своя изненада почувства, че Ройс му върна прегръдката. С една последна усмивка Ройс пристъпи в залата.
Боецът изчакваше на прага. Не виждаше и не чуваше нищо, но и не бе очаквал.
— Искаш ли фенера? — прошепна Майрън.
— Не — отговори Ейдриън. — Без него ще бягам по-бързо, но може би принцесата би могла да застане тук и да накара робата си да засияе, когато затичам.