Тряс!
Тя потръпна от ослепилата я мълния. Сребърният медальон — годежен подарък от сър Бректън — жужеше около врата ѝ като жив. Тогава покривът на южната кула избухна. Парченца плочи се посипаха по двора, а кулата се превърна във факла. Заобикаляше я море от писъци — хората търчаха в паника или падаха на колене с ридания, вдигнали ръце към небето. Амилия видя как тълпата стъпка младо момче. Ударена от отхвръкнала плоча жена се строполи окървавена.
Навсякъде из града удряха светкавици, сякаш самите богове воюваха с тях. Издигна се дим, пламъците ужасяваха бягащите към укритията хора.
— Амилия! Беда! — викна ѝ Нимбус, докато заедно с двама войници си проправяше път през човешкото наводнение, вървящ откъм кулата към нея. — Тъмницата е пълна!
— Как е възможно? Сигурен ли си?
— Да. Не бяхме предвидили всички тези бежанци. Килиите и коридорите са пълни до пръсване. Трябва да пратим останалите обратно.
— Мили Новрон! — рече тя, започвайки да маха с ръце над главата си. — Чуйте ме! Чуйте ме! Спрете и ме изслушайте. Трябва да се върнете обратно в двореца!
Никой не реагира. Може би не я чуха, а може би нямаше значение, тъй като напливът на тълпата ги бе понесъл. Нов силен гръм ги накара да се блъскат още по-панически. Жени и старци биваха премазвани.
— Спрете! Спрете! — изкрещя тя, ала сганта беше глуха. Ръгаха се и блъскаха напред като стадо безмозъчни овце. Един се опита да се покатери по застаналата пред него жена, за да преодолее масата от хора. Бе повален и повече не се появи.
Телата се притискаха край колата и я разклащаха. Амилия се олюля и изплашено се вкопчи за ритлата. Ръка стисна китката ѝ.
— Помогнете ми! — изквича към нея бабичка с окървавено лице.
Прозвуча тромпет и затътна барабан. Амилия се изви да погледне към портата. Там видя бял кон, възседнат от Модина, облечена в също тъй бялата си рокля. Косата и одеждата се носеха зад нея. От тълпата се издигнаха сочещи ръце и викове:
— Императрицата! Императрицата!
— Вече няма място в затвора — изкрещя ѝ Амилия. Модина кимна спокойно, пришпорвайки коня си напред, който разцепи тълпата.
Тя вдигна ръка.
— Онези от вас, които чуват гласа ми — не се страхувайте и не се отчайвайте — изкрещя Модина. — Върнете се в замъка. Идете в голямата зала и ме изчакайте там.
Амилия удивено гледаше магическия ефект на думите ѝ върху тълпата. Усещаше всеобща въздишка на облекчение да изпълва градината. Стадото промени посоката си, оттегляйки се обратно в двореца, вече придвижвайки се по-бавно, като някои се спираха, за да помогнат.
— Ти също трябва да се прибереш — обърна се Модина към Амилия, докато войници им помагаха да слязат съответно от коня и колата.
— Бректън? Той…?
— Върши си работата — рече тя, подавайки юздите на конярчето. — А ние трябва да вършим нашата.
— Която е?
— За момента да вкараме всички вътре и да ги държим колкото се може по-спокойни. После ще видим.
— Как го правиш? — Амилия объркано притисна длани към лицето си. — Как?
— Кое? — попита Модина.
— Как успяваш да си толкова спокойна и безстрастна, когато идва краят на света?
Модина се подсмихна.
— Вече станах свидетел на един край. Повторението никога не е толкова впечатляващо.
— Наистина ли смятате, че идва краят на света? — попита Нимбус, докато тримата се отправяха — прекалено бавно за вкуса на Амилия — към портите на двореца, измежду които изчезваха и последните от тълпата.
— За нас, вероятно — отвърна Амилия. — Погледни само небето! Някога виждал ли си облаците да се завихрят така? Ако могат да контролират времето, да призовават светкавици и да замразяват реки, как можем да се надяваме да оцелеем?
— Винаги можем да се надяваме — рече ѝ Нимбус. — Никога не губя надежда, виждал съм да стават чудеса.
Бушувалата над града буря спря. Дори вятърът утихна, като че сдържаше дъх. Ренуик стоеше на бойниците над южната порта между капитан Евъртън и сър Бректън в средата на мъжете с брони, проблясващи в лъчите светлина. Стояха храбро със сурови лица, стиснали щитове и мечове, изчаквайки.
— Погледни ги, момче — каза му сър Бректън, кимвайки към протежението на стената. — Всички те са тук заради теб. Всеки мъж на тази стена е готов, благодарение на твоята вест — ръката му се отпусна върху рамото на Ренуик. — Няма значение какво ще направиш днес, помни това — помни, че си герой, който ни е дал шанс да се бием.