Когато и последният войник зае позиция, пред стените имаше поне две хиляди елфи. Тогава се появиха още ездачи. Те бяха не повече от двадесетима, ала на Ренуик се сториха най-страшни от всички видени досега. Яздеха черни коне, не носеха брони, облечени само в лъскави роби, които нямаха постоянен цвят. Носеха паякови маски. Подире им яздеха още двадесетима ездачи. Те пък имаха златни нагръдници и дълги наметала от наситен пурпур. Шлемовете им бяха изковани във формата на лъвски глави.
Онези на черните коне издигнаха едновременно ръце и ги задвижиха в сложни движения, прилични на танц с крайници. Танцът приключи рязко, когато и двадесетимата плеснаха с ръце. Дори през восъка Ренуик чу гърмежа.
Земята потръпна, стените се разтърсиха. Почувства ги как се разклащат, хората край него се олюляха. Появиха се пукнатини, зейнаха процепи, парчета камък се отрониха. Отвъд стената дърветата потръпнаха като живи. Земята се разтвори. Хълмовете се раздалечиха, един издигайки се, друг потъвайки надолу. Появиха се дълбоки бездни, заформиха се проломи — назъбени ями, които пълзяха към тях.
Стената се разтърси отново. Ренуик усети как камъкът се разпуква, трясъкът разклати нозете му, карайки зъбите му да изтракат. Още пукнатини, още трусове, тогава стената между четвъртата и петата кула се срути. Мъжете закрещяха, падайки с все хилядафунтови блокове в облак прах. Кулата отляво на портата се наклони, олюля се и падна, посипвайки дузина войници с камъни. Трусът, прекосил стената, продължи да се носи през града като вълна. Срутваха се сгради. Улици се разкъсваха, падаха дървета. Имперският площад се раздели на две — платформата, на която скоро бе стояла императрицата, бе погълната от ширналата се пропаст. В далечината кулата на имперската катедрала се пропука и падна.
Трусовете спряха, но елфите не помръднаха. Не напреднаха.
— Трябват ни подкрепления на разрушената стена! — изкрещя сър Бректън, посягайки към рога си. Гласът му бе приглушен, сякаш достигаше до Ренуик под водата. — Развейте червения флаг!
Ренуик се обърна и видя капитан Евъртън да лежи мъртъв, премазан от каменен блок. Не се замисли. Вдигна хвърленото знаме и го развя над главата си. Край него Бректън наду рога си, докато не им отговори друг флаг.
Прашната мъгла едва бе започнала да се уталожва, когато Ренуик чу писък, какъвто никакво количество восък не бе в състояние да заглуши. Долиташе от небето и той усети силен полъх, докато някаква сянка се стрелваше по земята. Поглеждайки нагоре, той съзря гледка на отврата, изпълнила го със страх. Огромен змиеподобен звяр с дълга опашка и ципести криле летеше над него. Прелитайки над стената, създанието се гмурна, раздирайки покриви и стени с ноктите си. Сетне, подобно на лястовица, то хвръкна нагоре, увисвайки на място за момент, за да избълва огнена струя, погълнала моментално къщите и магазините. Създанието си имаше и компания. Ренуик зърна и други — десетки хвъркати змии изникнаха от завихрените облаци и се спуснаха над града. Като ято прилепи се извиваха, стрелваха се и се гмурваха — премазвайки, раздирайки и изгаряйки. За минути целият град гореше.
Ренуик усети сълзи да се стичат по бузите му. Дим изпълваше ноздрите му, а дори и през восъка можеше да чуе виковете. Ръката на Бректън го сграбчи грубо и го блъсна назад. Той извика, но беше късно. Изгуби равновесие и падна надолу, пробивайки сламения покрив на стражевата конюшня. Ударът с меката ториста земя му изкара въздуха. Не можеше да помръдне или да диша. Восъкът бе паднал и звуците нахлуха в главата му. Екотът на копитата и звуците на конете бяха най-силни. По-надалеч — крещене, пукот, разцепено дърво, пращящи пламъци… и пронизителните писъци на летящите зверове.
Ренуик съумя да изпълни дробовете си с накъсани вдишвания. Крайниците му отново заработиха, той внимателно се изтъркаля на една страна. Болеше. Ръката му пулсираше, усещаше болезнено врата си, а гърбът му бе разранен. Точно когато се изправяше на колене, покривът на конюшнята бе откъснат и три коня бяха отмъкнати във въздуха от огромни нокти.
Той затича на несигурните си крака. Навсякъде имаше пламъци. Погледна към портата, дирейки сър Бректън и поста си, но всичко бе изчезнало — цялата южна порта липсваше. Бяха останали само парчета камъни и разцепено дърво. Под купчината видя крака и ръце.
Масивната каменна стена, обгръщала града, я нямаше. Ренуик стоеше на улицата, гледайки към елфическите сили, чувствайки се гол. Тогава предната редица ястребошлемни опънаха тетиви и небето се затъмни от стрели.