Сякаш някой друг контролираше тялото му, докато ръцете му се протягаха и сваляха щита от рамото. Промуши една ръка през каишите и го вдигна над главата си. Разнесе се звук като от градушка, когато стрелите обсипаха калдъръма около него, впивайки се в дървените части на сградите. Три попаднаха в щита му, спрени, но друга проби ръката му. Видя я преди да усети болката. Взираше се в разцъфналото в дланта му острие, сякаш ръката принадлежеше другиму.
— Жив си! — изкрещя сър Елгар, мечешката му фигура засенчила адютанта. — Добро момче. По-добре си вдигай задника. Сега не е време за почивка.
— Ръката ми! — изкрещя Ренуик.
Сър Елгар погледна под щита и се ухили. Безмълвно отчупи острието и издърпа стрелата. Болката подкоси краката на Ренуик и спря дъха му. Падна на колене.
— Ставай, хлапе! — изкрещя му Елгар. — Само драскотина.
Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ренуик кимна, знаейки, че Елгар е прав. Чудеше се колко малко боли. Облягайки се на щита си, все още украсен с четирите белопери стрели, той се изправи на крака.
Щитът на Елгар можеше да се похвали с две подобни украшения. Друга стрела се бе забила в рамото на рицаря. Ренуик сгърчи лице, когато я видя.
— Ха-ха! Оса ме ужилила — рицарят се изсмя. Дясната му скула кървеше от дълбока рана. — Муртас, Рудолф, Гилбърт — всички са мъртви. Стената я няма. Нищо не остана. Трябва да се връщаме в двореца. Остава ни само една задача, последен дълг да защитаваме.
— Бректън?
— Жив е.
— Къде е? Трябва да…
— Заповедите му са да защитаваме императрицата — Елгар се ухили и извади оръжие. — Ще отчупиш ли тая пръчка от мен?
Всички в голямата зала бяха вдигнали глави, гледайки разрастването на цепнатината, която се бе раззинала върху тавана на помещението. Започваше от източния край и бързо се простираше на запад. Първоначално се отронваха парченца мазилка, сетне падаха цели буци и хората се отдръпваха от раздробяващи се по мраморния под късове, пръскащи бял прах във всички посоки. Синьо-зеленикавото небе падаше.
Модина не обръщаше внимание на тавана. Движеше се бавно през тълпата, обръщайки внимание на всички, на всяко лице, улавяйки погледа и усмихвайки се окуражително. Бяха събрани предимно жени и деца. Няколко фермерски семейства, като Ботуикови, седяха на пода на групички. Поклащаха се и се молеха, шепнеха и плачеха. Всички онези, които не бяха намерили място в тъмницата, се бяха събрали в залата, където само няколко месеца по-рано бяха пирували рицари и дами по време на Зимния фестивал. Маси, някога сервирали еленско и патешко на крале, сега предоставяха защита на обущари, акушерки и чистачки. Дори мъжът с козата се бе свил под една от дъбовите трапези. Стражниците, прислугата и кухненският персонал също дойдоха, когато започнаха трусовете.
В залата влизаха окъсани и окървавени рицари и войници, почернели от огъня, които донасяха новини за разруха и бягства. Херцог Лио от Рочел бе пренесен на носилка от виконт Албърт Уинслоу и мъж на име Брайс Баркър. Положиха го пред херцогинята, която взе ръката на съпруга си и го целуна по плешивото чело, казвайки:
— Позабавлява се, сега остани с мен. Чуваш ли ме, старче? Още не е свършило. Още не.
Брайс разбута тълпата, отправяйки се към своето семейство, свито край статуята на Новрон, където се присъедини към тях с насълзени очи. Жена му погледна нагоре, оглеждайки тълпата. Срещна погледа на Модина, но не нея търсеше.
Пикърингови — Белинда, Ленар и Денек, седяха заедно с Аленда и прислужницата ѝ Емили, както и Юлиан, меленгарският камерхер. Недалеч от тях Космос ДеЛур и баща му, Корнелиус, се бяха облегнали на източната стена под един гоблен, изобразяващ завръщащи се от пътуване кораби. Двамата пълнички мъже се бяха проснали в богатите си дрехи и пръстени със скъпоценни камъни. Заобикаляше ги група гърчави мъже, приклекнали като нервни кучета в краката на господаря си по време на буря.
Модина мина покрай група жени в рокли с дълбоко деколте. Една от тях я изгледа с любопитни очи и сръга друга, която се намръщи и поклати глава. Едва след като се бе отдалечила на няколко крачки от тях, Модина си припомни лицата на Клариса и Маги от колнорския публичен дом.
Върна се при Али и Мърси, които бяха заедно с Амилия, Нимбус, Ибис, Кора, Джерълд и Ана. Двете момичета седяха в оформения около тях кръг. Мистър Рингс се бе приютил на рамото на Мърси, а Ред стоеше до Ибис, който го държеше здраво.
— И мен ли ще убият? — попита Али.
— Не зная — каза ѝ Ана.