— Не искам да остана — каза момиченцето, заравяйки глава в скута на Ана. Влязоха сър Елгар и Ренуик — и двамата кървящи. Амилия ги зърна и се изправи, надничайки над раменете им към вратата.
— Сър Бректън? — попита Амилия, когато те се приближиха. — Той…
— Беше жив, когато го видях последния път, милейди — отвърна Елгар. — Стената е разрушена и редиците ни са разкъсани, Ваше Високопреосвещенство — каза той на Модина. — Вихрушка разби скритата в засада кавалерия. Повдигна двутонен камък като перце. Тогава се появиха елфите. Движеха се като елени и нападаха като змии, размахвайки остриета тъй бързо, че окото не може да проследи движението им. Сблъсъкът продължи само минути. Убиха дори конете.
— Тогава се появиха летящите зверове, а елфите започнаха да запращат стрели. По-голямата част от войниците ни са мъртви. Оцелелите са разпръснати, ранени, заслепени от дима и обградени от пламъците. Елфите вече са завзели града. Сега ще дойдат тук.
Модина не отговори. Искаше да седне — да се строполи — но остана права. Трябваше да остане. Около нея всички я гледаха, напрегнати да видят дали още не е изплашена.
Изплашена беше.
Не за себе си — никаква мисъл за самосъхранение не прекоси ума ѝ. Не помнеше кога за последно се бе притеснявала за безопасността си. Притесняваше се за тях. Сцената беше прекалено позната. Бе виждала това и преди — семейство, което трябва да защитава, а не разполагаше със средствата да го стори. Някаква тежест в гърдите ѝ затрудняваше дишането ѝ.
Отвън отекна силен гръм, последван от писъци. Глави страхливо се извъртяха към прозорците. Тогава, от другия край на стаята, близо до пламтящата камина, възрастна жена със сива коса и парцалива рокля започна да пее. Това бе приспивна песничка, чиято мелодия Модина незабавно разпозна, макар да не я бе чувала от години. Бе често срещана сред бедните — майчина жалба, често пята на децата. Помнеше всяка дума. И подобно на останалите в залата, тя също се присъедини към зашепналите молитвено гласове.
Нов трус удари залата. Мраморният под се напука като сухар, едната половина издигайки се рязко, а другата хлътвайки надолу. Помещението се изпълни с писъци. Прислужницата Емили от Глъстън полетя към заформящата се пропаст и бе уловена в последния момент от Ленар Пикъринг и Аленда Ланаклин, всяка от които сграбчи по една китка. Пореден трус — и трите се плъзнаха към ръба. Тад и Ръсел Ботуик скочиха, сграбчвайки ги за глезените, извличайки дамите на по-високо.
— Хванете се един за друг, за бога! — изкрещя херцогинята на Рочел. Духаше леден въздух. Модина го усещаше върху бузата си. Огромна пукнатина се бе появила откъм наветрената страна на залата. Стената се олюляваше като пияница.
— Отдръпнете се! — нареди Модина, давайки знак с ръце. Телата се хвърлиха напред, когато част от стената полетя надолу. Писъците и виковете затихнаха ужасяващо кратко. Таванът започна да се разпада, което допринесе за допълнителното нацепване на пода. Пред очите на Модина тридесет души бяха премазани от блокове.
Онези наблизо издърпваха ранените от отломките. Императрицата видя стърчаща ръка и се приближи напред, разчиствайки парчетиите. Разпозна го по оцапаните с мастило пръсти. Повдигна ръката на чиновника към гърдите си, изпълнена с болезнено учудване защо го беше разпознала именно по нея, а не по лицето. Той не дишаше, от носа и очите му се стичаше кръв.