Той приседна до нея. Светлината на робата ѝ засия леко и главата ѝ се наклони. Сълзите бяха прокарали множество бразди по бузите ѝ. Тя премигна към него и обърса очи.
— Привет — каза Ариста.
— Здравейте — отвърна боецът. — Кошмар?
Ариста поспря, сетне тъжно поклати глава.
— Не — не сънувах. Чудя се какво означава това.
— Според мен, че сме приключили.
Принцесата кимна.
— Предполагам.
— Всички са в гробницата на Новрон. Защо дойдохте тук?
— Не зная — отговори тя. — Вероятно съм искала да остана сама. Обмислях живота си — всички онези неща, за които съжалявам. Нещата, които никога не сторих. Които трябваше да сторя. Направеното, което ми се иска да не бях. Знаеш, подобни веселби. Този тип мисли най-добре вървят насаме. Ами ти? Ти какво си мислеше?
— Подобни неща.
— Така ли? И какво?
— Ами… — рече той, прочиствайки гърло. — Интересно, че питате. Има много неща, които ми се ще да не бях правил, но… оказа се, че има само едно нещо, което ми се иска да бях сторил, но не го направих.
Тя повдигна вежди.
— Наистина? Късметлия си — почти като Майрън.
— Мда — рече неловко той.
— И какво е то?
— Нещата стоят така. В момента завиждам на Ройс. Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но е истина. Животът на Ройс е от онзи тип, за който майките предупреждават децата си, че ще имат, ако не слушат. Сякаш боговете са подели заговор срещу него от самия ден на раждането му. Нищо чудно, че е станал такъв. Когато го срещнах за първи път, той беше доста страшничък.
— Беше?
— Да, не като сега — наистина страховит, от типа „никога не обръщай гръб на подобен човек“. Но Аркадиус видя у него нещо, което никой друг не е успял да съзре. Предполагам такава е работата на магьосниците — да надничат в душите. Да забелязват онова, което останалият свят не може да види.
Ейдриън се размести неловко, усещайки студенината на камъка през дебелия слой прах. Кръстоса крака и се приведе напред.
— Отнема страшно много време Ройс да се довери на някого. Ако трябва да съм честен, още не съм напълно сигурен дали ми се доверява изцяло, но на нея се доверяваше. Гуен го промени. Стори невъзможното, за да го направи щастлив. Дори и сега мисълта Ройс да се усмихва е — в добрия смисъл — като сняг през лятото или овце да си играят с вълци. Това не е възможно от проста симпатия към момиче. Между тях имаше нещо специално, нещо дълбоко. Тя присъства в живота му само за кратко, но сега поне той знае какво е чувството. Разбирате ли ме?
— Да — каза тя. — Разбирам.
— Ето за това съжалявам.
— Не можеш да съжаляваш за подобно нещо — рече тя, като почти се засмя. — Как можеш да съжаляваш, че не си намерил истинската любов? Това е като да се каеш, че не си се родил гений. Не е във властта на хората. Или се случва, или не. Това е дар — подарък, който повечето никога не получават. Всъщност като се замислиш, то е по-скоро като чудо. Първо трябва да откриеш този човек, сетне трябва да го накараш да осъзнае какво наистина означава той за теб — точно това е нелепо трудно. Тогава… — тя поспря, загледана в някаква далечина. — Тогава този човек трябва те почувства по същия начин. Като да търсиш специална снежинка, а дори и да я намериш, това все още да не е достатъчно. Трябва да откриеш същата като нея. Какви са шансовете? Мисля, че Хилфред я откри. Той ме обичаше.
— А вие обичахте ли го?
— Да, но не по начина, по който искаше той. Ще ми се да бях. Чувствам, че е трябвало да го сторя. Същото беше и с Емъри. Чувствам се виновна. Може би с времето щях да обикна Емъри, но нямах време да го опозная.
— А Хилфред?
— Не зная. Чувствах го по-скоро като брат. Исках да го направя щастлив, както исках да виждам щастлив и Олрик. Но не за това говоря. Повечето хора никога не намират истинската любов, а ако я открият, то тя е несподелена. Според мен това е дори по-трагично, отколкото да не я намериш въобще. Да знаеш, че радостта е завинаги извън досега ти — това е истинско мъчение. Така че щом нямаш контрол — то не е и избор. Следователно няма за какво да съжаляваш, че не си открил истинската обич.
— Точно там е проблемът. Намерих я, но никога не ѝ разкрих чувствата си.
— О… това е ужасно — рече тя, сетне се улови и вдигна ръка, за да покрие устата си. — Много съжалявам. Това беше отвратително от моя страна. Нищо чудно, че бях толкова лош посланик. Аз съм самата тактичност, нали? Ти… О! — внезапно възкликна тя, а на лицето ѝ се появи разбиране. — Зная коя е тя.