Бяха убили Ариста. Бяха убили Уайът и Елдън. Кръвта кънтеше в ушите му и мечовете му се движеха сами. Трима гоблини паднаха за секунди, сред които и вождът. Моувин се сражаваше някъде до него, но Ейдриън не му обръщаше внимание, бясно размахвайки остриета. Нов залп стрели полетяха към него. Без щит в ръка, лишен от време да отскочи, смъртта му беше сигурна. Очакваше да ги усети как пронизват гърдите и шията му. Стрелите не го достигнаха. Вместо това избухнаха в пламъци и пепелта им се посипа по палубата в мига, в който стрелите се отделиха от тетивата.
Ейдриън посече стрелците.
Оставаше само обердазът.
Стена от пламъци плъзна между двамата, която се издигаше високо всеки път, когато Ейдриън се опиташе да се доближи към него. Песента и танцът на шамана се промениха във вик на ужас, когато собствените му пламъци плъзнаха към него. Хвърлиха се върху господаря си като кучета, бити прекалено често. Обердазът изчезна сред огнен стълб, оставил овъглено петно на палубата и неприятна миризма във въздуха.
Ариста?
Ейдриън се обърна и я видя да стои невредима в сияещата роба. Съкрушителят лежеше мъртъв на палубата с парче въже, стегнато около врата му. Ройс стоеше до нея. Моувин и дори Гаунт изчакваха с окървавени остриета. На гърдите на Дигън имаше тъмно петно. По ръцете му се стичаше кръв.
— Добре ли си? — попита Ейдриън.
Гаунт кимна с изненадано изражение.
— Те продължават да се бият и с една ръка — отвърна той, звучейки леко замаян.
— Магнус! — изкрещя Ариста, втурвайки се напред.
Джуджето лежеше по лице сред локва тъмна кръв.
Внимателно го обърнаха. Виновницата за кръвта се намираше в стомаха му — от раната все още течеше. Джуджето бе в съзнание, очите му обходиха лицата им.
Пръстите му трепереха, докато неловко подскачаха по колана му. Успя да откачи Алвърстоун и кинжалът падна на палубата.
— Дайте го… на Ройс… ве… ли… ко… леп… но острие.
Очите му се затвориха.
— Не! — изкрещя Ариста. Тя приклекна, положи ръка на гърдите му и започна да напява.
— Ариста, какво правите? — попита Ейдриън.
— Връщам го обратно — отвърна тя.
— Не! Не можете! Последният път…
Тя грабна ръката му.
— Просто ме дръж и не ме пускай.
— Не! Ариста! — викна той, но вече бе късно. Беше потънала. — Ариста!
Тя стоеше на колене със затворени очи, дишайки тежко. Тихото ѝ нежно напяване напомняше на звука на котка. Ейдриън държеше малката ѝ длан между двете си ръце, опитвайки се да не стиска прекалено, но натискът да е достатъчно осезаем. Нямаше представа с какво помага това, но тъй като тя го бе помолила, само смъртта щеше да откопчи пръстите му.
— Наоколо е чисто — чу да казва Ройс. — Надолу по крайбрежието има гоблински кораб, обаче е на около миля разстояние, не видях движение. Той мъртъв ли е?
— Така мисля — отвърна Моувин. — Ариста се опитва да го спаси.
— Пак ли — неприветливо каза Ройс. — Нали това едва не я…
— Ще млъкнеш ли? — сопна се Ейдриън. — Млъквайте и двамата!
Ейдриън се взираше в лицето ѝ, гледайки как главата ѝ се отпуска все по-ниско, сякаш тя заспиваше.
Какво означава това? Тя изчезва ли? Умира?
Задушаваше го безсилие. Стомахът му се сви, всеки негов мускул бе напрегнат.
Раменете ѝ се отпуснаха и тя се наклони. Той се пресегна и я придърпа към себе си, притискайки отпуснатата ѝ глава към гърдите си.
Все още напява — това добър знак ли е?
Помисли си, че е. Прегръщаше я с лявата си ръка, а с десницата все още стискаше силно нейната ръка, дланта му станала хлъзгава от пот.
Ариста тръсна глава, сякаш сънува. Стори го отново. Напяването ѝ спря, тя промърмори нещо.
— Какво? — попита той. — Не ви чувам. Какво казахте?
Ново промърморване, твърде тихо, твърде неясно.
— Ариста? — каза той.
Тя спря да диша.
— Ариста!
Разтърси я.
— Ариста!
Главата ѝ се размята, разтърсвайки коса.
— Ариста, върни се! Върни се при мен! По дяволите! Върни се!
Нищо.
Бе се отпуснала върху него, безжизнена.
Стисна я здраво.
— Моля те — прошепна той. — Моля те, върни се при мен. Моля те. Не мога да те загубя — не и сега.
Повдигна главата ѝ. Тя изглеждаше заспала, както я бе виждал дузини пъти. Насън лицето ѝ придобиваше необичайна красота — не можеше да я обясни — тихо спокойствие, само дето сега не спеше. Нямаше го повдигането на гръдта ѝ, дъхът от лицето ѝ. Той притисна устни към нейните. Целуна я, но устните ѝ не помръднаха. Останаха отпуснати, безжизнени и когато той се отдръпна, тя отново увисна в ръцете му. Надяваше се, че някаква сила у него щеше да я събуди, както в приказките. Че целувката — първата им целувка — някак ще я призове обратно, ще я разбуди. Но нищо не се случи. Първата им целувка — и последната — а тя не я усети.