Майрън кимна и погледна към Емили.
— Ако това ще те затрудни прекалено, вероятно твоята приятелка може да помогне. Би могла да вземе някои от замъците и рицарите — допълнителните ръце облекчават работата.
Аленда кимна, все още зяпнала.
Майрън се усмихна.
— Друго ще има ли?
Сестра му бавно поклати глава.
— В такъв случай ми беше приятно да се запознаем — той се здрависа с Аленда. — И с двете ви — стисна ръката и на Емили. Жените не продумаха.
Майрън излезе и се облегна на стената, чувствайки се, сякаш току-що се е измъкнал от самата смърт.
— Ето къде си бил — викна Ейдриън, който крачеше по коридора, стиснал малка книжка. — Пажът ми каза, че ще те намеря тук.
— Току-що се случи нещо изключително странно — рече Майрън, сочейки към салона.
— Забрави — боецът протегна книгата. — Трябва да прочетеш това тази нощ. Ще се справиш ли?
— Само това?
Ейдриън се усмихна:
— Знаех си, че мога да разчитам на теб.
— А какво е то?
— Дневникът на Едмънд Хол.
— Удивително!
— Именно. А утре по пътя ще ми разкажеш какво пише. Така времето ще минава по-лесно.
— Пътя… утре? — попита монахът. — Към манастира ли ще тръгвам?
— Нещо по-добро — ще тръгнеш по пътя на геройството.
Глава 6
Доброволци
Станеше ли дума за килии, Уайът Деминтал бе лежал и в далеч по-лоши места. Въпреки камъка бе изненадващо топло и сходно с единичната килия, която бе обитавал през последните няколко седмици. Малкото легло беше по-удобно от онези в повечето стаи, които наемаше — и много по-меко от корабните хамаци. Малък прозорец, разположен високо на една от стените, допускаше светлина. Трябваше да признае, че помещението е добро. Дори щеше да го намери за удобно, ако не бяха затворената врата и взиращото се в него джудже.
Уайът го бе заварил вътре, когато пазачите го бяха довели — не си губиха времето с инструкции. Дребосъкът имаше кафява сплетена брада и плосък нос, носеше синя кожена жилетка и големи черни ботуши. Макар от няколко часа да бяха съкилийници, двамата не си бяха продумали. Джуджето на моменти изръмжаваше, трополеше с ботуши, докато променяше позата си, но не каза нищо. За сметка на това имаше лошия навик да се взира. Малки кръгли очички надничаха изпод рунтави вежди — които споделяха цвета на брадата му, но не и спретнатостта ѝ. Уайът познаваше неколцина джуджета и всички те изрядно поддържаха брадите си.
— Значи си моряк — промърмори джуджето.
Уайът, който убиваше времето, играейки си с перото на шапката, повдигна глава и кимна.
— А ти си джудже.
— По какво отгатна? — подсмихна се дребосъкът. — Какво си направил?
Уайът не видя смисъл да избягва питането. Лъжите биваха изричани в защита на бъдещето, а Деминтал не таеше илюзии за своето.
— Отговорен съм за разрухата на Тур Дел Фур.
Джуджето приседна, заинтересувано.
— Наистина? Коя част?
— Целият град — технически и цял Делгос, ако се замислиш. Без защитата на Дръминдор пристанището е обречено. Останалото е само въпрос на време.
— Опустошил си цяла страна?
— Може да се каже — Уайът кимна мрачно, сетне въздъхна.
Джуджето продължи да се взира в него, този път удивено.
— Ами ти? — попита Уайът. — Ти какво направи?
— Опитах да открадна кинжал.
Сега бе ред на Уайът да се взира.
— Наистина?
— Да, обаче не трябва да забравяш, че аз съм джудже. Теб вероятно ще те плеснат през ръцете. В крайна сметка само си опустошил една страна. А мен най-вероятно ще хвърлят на бесни кучета.
Вратата на килията се отвори. Макар да не я бе виждал преди, Уайът не можеше да не разпознае императрица Модина Новронска. Придружаваха я пазачи и един върлинест с перука.
— И двамата сте виновни в престъпления, наказуеми с екзекуция — рече тя.
Уайът се изненада от гласа ѝ. Очакваше по-леден тон, острото превъзходство на висшите благородници. А тя звучеше — странно — като младо момиче.
— Уайът Деминтал — официално произнесе перуката, — за безнравствените си действия, довели до инвазията на Делгос и разрухата на Тур Дел Фур от Ба Ран Гхазел, ти си признат за виновен в измяна срещу човечеството и тази империя. Наказанието ще бъде екзекуция чрез обезглавяване, която ще се изпълни моментално.
Тогава императрицата се обърна към джуджето и гърчавелът отново заговори.
— Джуджето Магнус, за убийството на крал Амрат ти се полага смърт чрез обезглавяване, която присъда също ще се изпълни веднага.
— Изглежда пропусна нещо — рече Уайът на джуджето, което изръмжа в отговор.