— Ще ми дадеш ли минутка? — обърна се Ейдриън към пазача, който стоеше зад него.
— Моля? А, разбира се. Колкото време ви е нужно.
Ейдриън застана мълчаливо на прага. Ройс не помръдна. Продължи да стои с наведена глава.
Боецът въздъхна. След цялото това обмисляне и крачене, аргументът му изглеждаше в най-добрия случай слабоват. Бе провел какви ли не мислени размени на реплики в ума си, но сега, сядайки срещу Ройс, успя да каже само:
— Нуждая се от помощта ти.
Ройс вдигна глава, сякаш тя тежеше хиляда фунта. Очите му бяха зачервени, лицето бледо. Зачака.
— Една последна мисия — каза му Ейдриън, сетне добави: — Обещавам.
— Опасна ли е?
— Много.
— Има ли шанс да бъда убит?
— Съществува голяма вероятност.
Ройс кимна и погледна към шала на коляното си:
— Добре.
Глава 7
Смеещият се гном
Ариста извлече раницата си на студа. Трима прислужници и един войник — възрастен мъж с тъмна брада, който ѝ задържа вратата — предложиха да ѝ помогнат. Тя се усмихна и поклати глава. Раницата беше лека. Бе оставила зад себе си времената, в които мъкнеше по шест копринени дрехи, кринолин, корсети, колани и шапка — за всеки случай. Възнамеряваше да спи в пътническите си дрехи, свиквайки без почти всичко останало. Трябваше ѝ само робата. Вятърът метна сняг в лицето ѝ, заледявайки носа ѝ. Краката ѝ я уведомяваха за студа, но останалата част от снагата ѝ бе затоплена, защитена от проблясващата одежда.
В градината единствената светлина идваше откъм конюшнята, а ботушите на принцесата бяха самотни отговорници за шума.
— Ваше Височество? — догони я момче, внимателно държащо димяща чаша в двете си ръце. — Ибис Тинли ви праща това — то трепереше, облечено само в тънък вълнен плат.
Тя пое чашата.
— Благодари му.
Момчето се поклони неловко и се извърна да побегне обратно толкова бързо, че кракът му се хлъзна и то падна на едно коляно.
Чашата съдържаше чай, великолепно сгрял вледенените ѝ пръсти. Парата стопли и лицето ѝ, когато отпи. Ибис бе приготвил невероятни гозби за всички, отрупвайки цели две маси. Ариста само бе хвърлила бегъл поглед към чиниите. Беше твърде рано. Принцесата закусваше рядко. Стомахът ѝ се нуждаеше от разсънване, преди да заработи. А и тази утрин мисълта за храна бе непоносима. Стомахът ѝ се свиваше на топка. Знаеше, че после щеше да си плати, задето е пропуснала храната. Някъде по пътя щеше да съжалява, че не е сложила нищо в уста.
Конюшнята миришеше на влажно сено и конски тор. И двете врати бяха разтворени, любезно приканвайки вятъра, който подрънкваше с амунициите. Повеите му тормозеха фенерите и си отиваха през цепнатини в стените със свистене, сякаш ято врабчета се издигаха във въздуха на всеки няколко секунди.
— Аз ще взема това, Ваше Височество — предложи прислужник. Беше нисък, набит възрастен мъж с четинеста брада и килната настрана плетена шапка. Беше преметнал около врата си два оглавника, а на колана му висеше кука. Грабна раницата ѝ и отиде до колата. — Вие ще пътувате тук — каза ѝ той. — Приготвих ви удобно местенце. Взех възглавница от камериерката и три дебели одеяла. Стилно ще пътувате, да.
— Благодаря ти, но ще ми трябва кон и странично седло.
Прислужникът я изгледа с безизразен поглед, раззинал напуканите си устни.
— Но… Ваше Височество, дестинацията ви… е доста далеч оттук, не е ли така? А и времето е отвратително. Няма да искате да яздите кон.
Тя му се усмихна, сетне се обърна и закрачи по пътеката между отделенията. Тя бе тухлена, а подът бе от кал, но навсякъде имаше пръснати сламки. В края на помещението я очакваха дузина коне, размахващи опашки и пристъпващи от едно копито на друго. По ъглите имаше паяжини, в които също се бе заплела слама, така че те приличаха на гнезденца сред гредите. На един фут от пода стените бяха по-тъмни от останалата част — Ариста предположи, че това трябва да е най-високото ниво на натрупана тор. Несъзнателно спря пред едно отделение. Там бе прекарала нощта с Хилфред, където той я бе прегръщал, бе галил косата ѝ — бе я целувал. Сега мястото беше заето от красива сива кобила. Конят извърна глава и Ариста видя бяла муцуна и тъмни очи.
— Как се казва този?
Прислужникът привързано потупа хълбока на коня.
— Това момиче се казва Принцеса.
Ариста се усмихна.
— Оседлай ми я.
Ариста изведе Принцеса на двора. Прислужникът я последва с колата. Конете издишаха облаци мъгла. На стълбите на двореца се насъбра тълпа, увили се в тъмни наметала и вдигнати качулки. Разговаряха тихо и шепнешком, сбрани на малки групи. Някои плачеха. На Ариста ѝ напомняха погребение.