— Вечерята е готова!
Тропване по вратата оповести вечерята и Ейдриън и Майрън бяха първите, изправили се на крака. Ройс, който седеше на неудобен дървен стол край прозореца, не помръдна. Бе се обърнал с гръб към тях, взирайки се в мрака. Може би елфическите му очи виждаха отвъд чернотата на стъклото, може би наблюдаваше хората на улицата или отсрещните прозорци, но Ейдриън се съмняваше, че той изобщо осъзнава съществуването на прозореца.
Ройс не бе изрекъл и дума след напускането на Акуеста. Когато се налагаше, общуваше с кимвания. Винаги бе тих, но това бе неприсъщо дори и за него. А още по-притеснителни от мълчанието бяха очите му. Ройс винаги оглеждаше пътя, клоните, хоризонта — неспирно бе нащрек за опасности, ала не и днес. Над девет часа крадецът бе яздил, без нито веднъж да вдигне глава. Ейдриън не можеше да определи дали партньорът му се взира в седлото или в земята. Можеше да го сметне за заспал, ако не бяха ръцете му, играещи си с краищата на юздите, извиващи ги с такава сила, че Ейдриън чуваше как кожата проскърцва.
— Ейдриън, донеси ми чиния от каквото сервират долу — каза Дигън, отпуснал се на леглото, взирайки се в тавана.
Още с влизането си Гаунт бе окупирал най-близкото до камината легло. Бе захвърлил мантията и шаперона на пода. Сетне се бе проснал на матрака, откъдето захленчи за болките си.
— И да е чисто месо — продължи Гаунт. — Да не ми домъкнеш сланина. Искам от хубавото. И искам черен хляб, ако имат — колкото по-черен, толкова по-добре. И чаша вино… не, нека е бутилка. И да е хубаво, да не е…
— Може би трябва да слезеш, за да си избереш желаното. Така няма да има грешки.
— Просто го донеси. Разположил съм се удобно — не виждаш ли, че тук ми е удобно? Не ща да се мешам с местните маймуни. Един император се нуждае от уединение. И в името на Новрон, вдигни ми дрехите! Трябва да ги окачиш, за да изсъхнат както трябва — изглеждаше замислен. — Хм, по-скоро трябва да е в името на моя предтеча. Или пък дори в мое име — усмихна се при мисълта.
Ейдриън подбели очи.
— Ще го кажа другояче. Сам си донеси храна или стой гладен.
Гаунт го изгледа заплашително и удари тъй силно по матрака си, че чак Ройс погледна.
— Каква полза от прислужник, който никога не върши нищо?
— Не съм ти прислужник. Аз съм твой… телохранител — неохотно каза той. Думата изглеждаше изтъркана. — Ами ти, Ройс? Да ти донеса ли нещо?
Ройс дори не си направи труда да поклати глава. Ейдриън въздъхна и се отправи към вратата.
Слизайки по стълбите, намери кръчмата натъпкана до пръсване. Предвид бройката, тълпата бе удивително тиха. Вместо да кънти от смях и гръмки разговори, в стаята се носеше тих шепот. Всички глави се обърнаха с очакване към него и Майрън. Бързо последва разочарование.
— Насам, господа — викна Айърс, разбутвайки тълпата. — Направете път! Направете път!
Ейдриън долови няколко промърморени фалшив рицар и турнирен шампион, докато Айърс ги съпровождаше към голяма трапеза в отделна стая.
— Не ги пускам тук, за да се храните на спокойствие — обясни Айърс. — Но не мога да ги изритам от странноприемницата. В крайна сметка трябва да живея в този град.
Уайът, Моувин, Магнус и Олрик вече седяха на масата пред празни чинии. Джими, сега издокаран в изпоцапана престилка, наливаше чаши. Държеше кана във всяка ръка и танцуваше около масата като жонгльор. Стаята представляваше малко помещение, придадено към кухнята. Една част от стените беше каменна — заедно с ъгловата камина. Дърво и мазилка оформяха остатъка. Трите прозореца бяха с вдигнати капаци.
— Нима всички те са се събрали, за да видят нас? — попита Майрън. Той поспря на прага, поглеждайки към тълпата, споделяйки тяхното удивление.
Ейдриън тъкмо бе седнал на трапезата, когато откъм затворената врата избухнаха гръмки овации. Олрик пресуши чашата си и я протегна към Джими, разклащайки я.
— Добре ли сте? Къде бяхте? — отекваха приглушени гласове. — Да не ви отвлякоха? Ще се върнете ли на поста си? Липсвахте ни. Ще изпъдите ли империята отново?
— Простете, мили хора, но днес пътувах много — казваше Ариста. — Много съм изморена и не мога да отговоря на всичките ви въпроси. Знайте следното: вече ги няма тираните, които някога управляваха империята. Сега — и за пръв път — властва императрицата, а тя е добра и мъдра.
— Срещали сте я?
— Да. Живях известно време с нея, идвам от Акуеста. Зли мъже я държаха като затворничка в собствения ѝ дворец и управляваха от нейно име. Но… тя се изправи срещу враговете си. Спаси живота ми. Спаси света от фалшивата империя. Сега строи истинския наследник на Новронската империя. Покажете ѝ доверието, което указахте на мен — и ви обещавам, че не ще бъдете разочаровани. Сега, ако ми позволите, много съм гладна.