— Както и да е. Та майка му и моята бяха близки, а сестра му, Миранда, ми беше най-добрата приятелка. Тя беше много добра, обаче Дигън — даже като момче си беше истински демон. Държахме се настрана от него. Беше отвратително дребно негодяйче. Непрекъснато го хващаха да краде — и то не защото имаше нужда. Тъй де, не одобрявам кражбата, обаче да дигнеш самун хляб от Бриклин, с който да зарадваш майка си, когато дъртакът се е обърнал, е едно. Не казвам, че е правилно, ама съм склонна да го пропусна.
— А що се отнася до Дигън, той строши прозореца на антикварния магазин, та да вземе порцелановия заек, дето му е грабнал окото. Всички го знаят, че не е читав. Вижда се по начина, по който магазинерите не го изпускаха от поглед или го пъдеха още от прага. Те надушват тези като него.
Точно тогава влетя Айърс.
— Джими, иди до килера да дотъркаляш нова бъчонка. Старата вече я пресушиха.
Момчето остави каните и изтича към кухнята. Гостилничарят се взря в готвачката.
— Не досаждаш на хората, нали, Белла? Тя притеснява ли ви?
— Ни най-малко — отвърна Ариста и всички глави кимнаха.
— Тъй да си и остане. Тя обича да дрънка.
Белла премигна невинно.
Появи се Джими, търкаляйки бъчонка от кухнята.
— Още колко имаме? — запита гостилничарят.
— Четири.
Айърс се навъси.
— Още трябваше да поръчам, ама кой да се сети…
Посочи към вечерящите и сви рамене. Сетне изтъркаля бъчвата навън. Белла изчака за момент, взирайки се във вратата. Сетне усмивката изпълни лицето ѝ и тя продължи.
— Да добиете представа колко зле бяха нещата с Дигън, той дори получи посещение от ЧД, предупреждавайки го да престане. Естествено, той не го стори, но някак все се измъкваше безнаказан. Двете с Миранда си говорехме как хлапето сякаш е омагьосано. Но след смъртта на майка си се забърка в истински неприятности. Аз не съм била там, но се носеха слухове — и това изглежда точно като типа нещо, което тоя идиот би сторил — че се напил и изнасилил Клара, дъщерята на свещаря. Е, та нейният старец имал връзки. Не само, че бе любимият търговец на камерхера, но и племенникът му беше в ЧД.
— ЧД? — попита Майрън. — Не разбирам.
— ЧД — Черният диамант — обясни Моувин.
Майрън все още изглеждаше объркан.
— Няма много писано за тях — рече Ейдриън. — Черният Диамант е изключително мощна гилдия на крадци. Контролират цялата нелегална дейност в града, точно както грънчарската гилдия контролира търговията с грънци.
Монахът кимна. Готвачката отново бе застинала, държейки парче агнешко между два мазни пръста, изчаквайки, сякаш тялото ѝ не можеше да се движи, ако устата ѝ беше в покой.
— Съжалявам, моля те, продължи — каза Майрън. — Историята е чудесна.
— Ами… — продължи тя, поставяйки парчето в чинията на монаха тъй немарливо, че едва не я прекатури. — Помня, че тогава по улиците имаше патрули. Бяха много гневни и крещяха, че ще го обесят, само дето тъй и не намериха Дигън. Оказа се, че бил отвлечен същата нощ близо до пристанището. Не знаели кой е, просто им трябвал екипаж. Както казах, сякаш е омагьосан.
— Следващата част я зная от достоверни люде. Няколко години по-късно корабът му бил нападнат от пирати. Убили целия екипаж, ама наш Дигън пак някак оцелял. Кой знае как го е сторил? Вероятно ги е убедил, че знае къде е заровено някакво съкровище. Ама пак се измъква. Някои казват, че буря опустошила пиратския съд и Гаунт отново се оказал единственият оцелял. Туй може да изглежда прекалено голям късмет, ама за Дигън не изглежда толкова необичайно. Та оказва се той в Делгос и пак се забърква в неприятности. Пак си подкарва своето, този път краде от търговските семейства в граничните села. Вече със сигурност ще го екзекутират, обаче тогава той вади най-голямата приказка.
— Казва, че вземал пари, за да осъществи мечтата си да освободи малкия човек изпод ботуша на аристокрацията. Представяте ли си? Дигън Гаунт — човек на народа. Ама от тези приказки извлича полза. Хората на полуострова мразят монархиите. Така че не само го пускат, ами му и дават пари за каузата! Това само му раздразва апетита, та той решава да продължи маскарада. Обикаля навсякъде, държи речи и събира пари. Веднъж го чух да проповядва в Колнора. Всъщност го биваше — крещеше за свобода, тропаше по подиума и се потеше. И сетне, естествено, пуска шапката. Но тогава…
Тя спря да говори, мъчейки се да откъсне съпротивляващ се къс месо.
— Но тогава? — подкани я Олрик.
— О, съжалявам — каза тя. — Някак преминава от пътуващия цирк към ръководене на армия — и то успешно! Това си е странно! Едно е да си…