Тълпата отвън заръкопляска и миг по-късно вратата се отвори, пропускайки Дигън в стаята. На лицето си революционерът имаше неодобрително изражение.
— Започнали сте сервирането без мен?
Никой не отговори. Готвачката събра устни и продължи да сервира мълчаливо. Дигън се настани и зачака нетърпеливо. Всички се взираха в него, докато накрая той не се огледа, раздразнен.
— Какво?
— Много е вкусно — рече Уайът, сочейки към месото в чинията си.
— Благодаря — каза готвачката.
— Ако наистина е така, това ще е първият път, когато на това място се е сервирало нещо, ставащо за ядене — промърмори Гаунт. — Побързай, жено!
Готвачката, която в този момент седеше зад него, направи „видяхте ли какво имам предвид?“ физиономия, пускайки месо в чинията му.
— По кое време ще ставате утре? — попита тя. — Ще искате закуска, нали?
— Ще тръгнем рано — рече Ариста. Улови погледа на брат си. — Нали така, Олрик?
— Да, призори — рече той. — Закуската трябва да е готова преди това. Нещо топло, надявам се.
— Като гледам каква печалба му докарахте, Айърс и елен ще ви избракониерства, ако искате. Естествено, той няма да е много на кеф, че си тръгвате утре. Убедена съм, че се е надявал да поостанете поне седмица.
— Бързаме — обясни Ариста.
Белла изглеждаше, сякаш ще каже още неща, но тогава вратата към кръчмата отново се отвори.
— Белла, стига си ги притеснявала. Не ти плащам да дърдориш. Имам поръчки за храна. Пет яхнии и една орачова гозба.
— Добре, добре — викна тя в отговор. Направи реверанс на гостите и се втурна към кухнята.
Махнеше ли се сиянието от камината и лунната светлина, стаята можеше да се определи като тъмна. Навън вятърът навяваше сняг срещу постройката. Ройс дочуваше приглушените гласове на вечерящите, долитащи между дъските. Разместването на столове, дрънченето на чаши — бе чувал всичко това и преди.
Очите му се спряха на уличния ъгъл отсреща. Виждаше началото на алеята между кожарницата на Ингерсол и сребраря. Точно това бе мястото — точно този ъгъл.
— Оттам идвам — рече той на празната стая, думите му замъглявайки прозореца.
Помнеше нощи като тази — студени, ветровити нощи, когато не можеше да заспи. Повечето от тях спеше в бъчва със слама, но когато ставаше наистина студено — типът мраз, който убива — той се покатерваше в плевните и се промъкваше между овцете. Това криеше опасности. Фермерите винаги бяха нащрек. Неканените гости биваха неизменно определяни за крадци.
Тогава бе само на осем, може би на десет. Замръзваше, краката и ръцете му бяха станали безчувствени, а бузите му горяха. Бе късно и той се промъкна в конюшнята на Легендарна. Задната част бе преградена в импровизирана ясла за четири овце. Бяха се свили като огромно вълнено легло, хълбоците им се повдигаха като дишащи възглавници. Ройс внимателно се бе промъкнал по средата, усещайки топлината на телата им и меката вълна. Пробляха при появата му, но имаше достатъчно място, така че изтърпяха присъствието му. След няколко минути потъна в сън.
Фермер с вила бе придружил събуждането му. Замахът едва не прободе стомаха на Ройс. Той се бе превъртял, пресрещайки върховете с рамото си. Крясъкът му бе пръснал овцете, които се замятаха. В суматохата бе успял да избяга на снега. Беше късно. Все още беше мрачно, а кръвта се стичаше по ръката му. Още не бе открил каналите и нямаше къде да отиде. Бе се върнал в бъчвата на ъгъла и отново се покатери вътре, покривайки се с колкото се може повече слама.
Помнеше, че онази нощ в Гнома някой свиреше „Ингеналските дами“ на цигулка. Слуша ги цяла нощ: хората пееха, смееха се, чукваха се — стоплени, безопасни и щастливи, докато навън той трепереше и плачеше. Пронизваща болка пламтеше в рамото му. Парцалите му се бяха вкоравили със замръзването на кръвта. Тогава започна да вали сняг. Бе почувствал снежинките по лицето си и си беше помислил, че ще умре тази нощ. Бе толкова сигурен в това, че се беше молил — това бе първият и последен път, в който се обръщаше към боговете за помощ. Споменът беше тъй ярък, че почти подушваше сламата. Спомни си как лежеше там, треперейки, стиснал очи, шептейки към Новрон, молейки се да бъде спасен. Молеше се, напомняйки на бога, че е още дете — момче — само дето знаеше, че това е лъжа. Не беше момче — момчетата бяха човеци.
А Ройс не беше човек — не изцяло. Той беше мир, мелез, нечистокръвен.
Знаеше, че Новрон не ще му помогне. Новрон и баща му, Марибор, бяха боговете на човеците. Защо им е да се вслушват в думите на един елф — мразено зверче, което собствените му родители бяха захвърлили на боклука? Но той бе продължил да се моли за живота си. Тъй като не приличаше на елф, Новрон можеше и да не забележи, мислеше си младият Ройс.