Точно там, на онзи ъгъл, Ройс се бе молил да остане жив.
Описа кръгче на стъклото с пръста си.
Винаги я беше помнил като най-кошмарната нощ в живота си — бе сам, ужасѐн, умиращ. И толкова се бе радвал на следното утро, че още е жив. Умрял от глад, тресящ се от студа, вкочанен от неудобната поза, с треперещо рамо, но по-щастлив от всеки на света.
Ето ме тук, на топло в „Смеещият се Гном“, а бих дал всичко, за да се върна в онази бъчва.
Проскърца дъска и Майрън влезе тихо. Монахът се поколеба на прага, сетне прекоси стаята и приседна на леглото, близо до Ройс.
— И аз седях с часове — заговори Майрън. Гласът му почти не се отличаваше от шепот. — Спомнях си неща… места и събития, добри и лоши. Виждах нещо, което ми напомняше за миналото… и исках да се върна назад. Щеше ми се нещата отново да бъдат както преди, дори и ако това означаваше болка. Само дето не можех да заобиколя стената. Знаеш ли какво имам предвид под стената?
Ройс не отговори. Майрън нямаше нищо против.
— След опожаряването на абатството, никога не се почувствах цял. Част от мен бе изчезнала — дори повече от половината. А останалото бе изгубено, сякаш не знаех къде се намирам или как да се върна.
Ройс се взираше. Дишането му се бе ускорило, без да разбира защо.
— Опитах се да намеря начин да продължа. Виждах познати следи по пътя, който бе животът ми, но зад мен винаги се издигаше стена. Знаеш ли какво имам предвид? Първо се опитваш да се изкатериш, преструвайки се, че нищо не се е случило, но тя е прекалено висока. Тогава се опитваш да я заобиколиш, мислейки си, че можеш да поправиш нещата, но тя е прекалено дълга. Объркано я удряш с ръце, но нищо не става, ти се уморяваш и сядаш и я гледаш. Взираш се, защото не можеш да се насилиш да я загърбиш. Това би означавало, че се предаваш, че ги изоставяш.
— Но няма път назад. Само напред. Невъзможно е да си представиш причина да продължиш напред, но не това е причината да се откажеш. Истинският страх — ужасът, който те държи прикован — е, че може да допуснеш грешка.
Ройс потръпна. Сякаш Майрън се ровеше в сърцето му, разтваряйки запечатани шкафове и дръпвайки заключени чекмеджета. Изгледа монаха със смразяващ поглед. Ако беше куче, в момента щеше да ръмжи, но Майрън не забелязваше.
Дребният монах продължи.
— Наместо страст изпитваш съжаление. Наместо усилие си потопен в спомени. Потъваш в нищото и сърцето ти се удавя в отчаяние. Понякога — обичайно нощем — болката е физическа, едновременно остра и тъпа. Мъката е непоносима.
Ройс се протегна и сграбчи китката на Майрън. Искаше монахът да спре — трябваше да спре.
— Чувстваш, че нямаш избор. Обичта ти към тези, които вече ги няма, те кара да се вкопчваш в спомена за тях и болката от загубата им. Чувстваш, че да сториш нещо друго би означавало да се покажеш нелоялен към тях. — Майрън докосна с другата си ръка тази на Ройс и я потупа. — Макар идеята да продължиш първоначално да изглежда немислима, рано или късно трябва да си зададеш следния въпрос: как биха се чувствали те, знаейки, че ти се измъчваш заради тях? Това ли биха искали? Това ли би искал да сторят на твое място, ако ролите бяха разменени? Ако ги обичаш, трябва да загърбиш болката си и да живееш. Другото би било себична злина.
Ейдриън отвори вратата и едва не изтърва чинията. Пристъпи колебливо.
— Наред ли е всичко? — попита той.
— Разкарай го, преди да съм го убил — процеди Ройс през стиснати зъби. Гласът му беше неспокоен, очите напрегнати.
— Не можеш да убиеш Майрън, Ройс — рече той, бързо издърпвайки монаха настрана, сякаш е сварил дете, което си играе с дива мечка. — Все едно да убиеш кученце.
Ройс не искаше да убива Майрън. Откровено не знаеше какво иска — освен монахът да млъкне. Думите му го бяха наранили, защото бяха истина. Не бяха приблизителни. Словата бяха разкрили най-съкровените му мисли, сякаш прочитайки ги, излагайки ужаса му на светло.
— Добре ли си, Ройс? — запита Ейдриън, все още придържайки Майрън до себе си. Тонът му бе внимателен, нервен.
— Ще се оправи — отвърна вместо него Майрън.
Петте момчета и Майрън бяха напуснали трапезата, малко след това последвани от Ейдриън и Уайът, които отнесоха чинии за Ройс и Елдън. Олрик, натъпкал се до пръсване, разхлаби колана си, но не се надигна. Отпусна се на стола усмихнато, а Айърс донесе нова бутилка вино, полагайки я на масата пред тях. За пръв път от началото на пътуването се чувстваше добре. Това беше друго нещо. Можеше да види същото изражение и в очите на Моувин. Такава бе мечтата им — да яздят до изтощение, изследвайки, откривайки странности, а вечерта да се разположат в местната странноприемница с богата гощавка и нощ на веселие, пиене и песни. Най-накрая безгрижните дни — някога откраднати от него — се завръщаха. Шанс да гребе от живота с пълни шепи.