— Най-добрата ми реколта — гордо каза Айърс.
— Много любезно от твоя страна — рече Ариста. — Но ние трябва да поемаме на път рано сутринта.
— Не е учтиво да обиждаш домакина така, Ариста — каза Олрик, усещайки как ръцете ѝ се опитват да удушат мечтата му.
— Не… Олрик, не може да пиеш цяла нощ и да поемеш рано на път.
Той се навъси. Ето защо тя никога не бе присъствала в плановете му.
— Човекът иска да ни почете. Ако си уморена, иди си легни.
Ариста изпуфтя и захвърли салфетката си на масата, преди да се оттегли.
— Сестра ти не е доволна от теб — отбеляза Гаунт.
— Чак сега ли забеляза? — отвърна Олрик.
— Да го отворя ли?
— Не знам — промърмори Олрик.
— Би било най-добре да я послушаш — каза Дигън.
— Какво?
— Само имах предвид, че тя командва. Не искаш да се открояваш. Виждам защо се страхуваш от нея и ти съчувствам, повярвай ми. Видя как се държа с мен на тръгване — но какво можем да сторим? Цялата власт е у нея.
— Не тя е начело — изръмжа Олрик. — Аз съм.
Погледна към Айърс.
— Отвори бутилката, добри ми човече, и наливай щедро.
Гаунт се усмихна.
— Изглежда съм ви преценил погрешно, Ваше Величество. Оказва се, че това напоследък ми е станало навик. Вземете например Магнус.
Олрик предпочиташе да не го прави. Идеята, че се е хранил на една маса — а сега и щеше да пие — с убиеца на баща си, го отвращаваше.
— Чувствах се оскърбен, че трябва да яздя до джудже, но той се оказа нелош спътник. Наистина, не бих го определил като голям бъбривец, но той все пак е интересен. Знаете ли, че е държан сред нас за космите на брадата си — буквално? Той е пореден член на нашия клуб на принуждавани и контролирани от сестра ви.
— Сестра ми не ме контролира — сопна се Олрик.
— И най-добре си мери приказките, приятелю — посъветва го Моувин. — Навлизаш в опасни води.
— Поднасям извинения. Може да греша. Моля за прошка. Просто не бях виждал досега жена да ръководи мисия. За мен е шокиращо, но все пак вие сте северняци, а аз идвам от юга, където жените остават в тила, когато мъжете се сражават. Позволете ми да вдигна тост — той издигна чаша. — За принцеса Ариста, нашият очарователен водач.
— Казах ти, че не тя е начело, а аз — наблегна Олрик.
Гаунт се усмихна и вдигна другата си ръка в защитен жест.
— Не исках да ви обидя.
Отново издигна чаша.
— Тогава за вас, крал Олрик, истинският водител на тази мисия.
— Тъй! — присъедини се към него Олрик и отметна глава.
Глава 8
Амбертън
По улиците пееха хора. Танцуваха, изглежда без да има значение с кого. Флагове плющяха из въздуха, а в небето проблясваха вълшебни светлини. Свиреха музиканти. По всяко лице бе изписана радост. Вратите на всички магазини бяха отворени, приканвайки минувачите да вземат безплатно от предлаганите стоки — хляб, сладкиши, питиета. Хората вземаха желаното, а стопаните се усмихваха и им махаха.
— Честито основаване! — подвикваха едни на други. — Честито основаване! Новрон да благослови дома си и людете в него!
Това я притесняваше, без да знае защо. Нещо не беше наред. Погледна към лицата. Те не знаеха.
Какво да знаят, зачуди се тя. Трябваше да побърза. Времето изтичаше.
Изтича? Какво ще се случи?
Трябваше да бърза, но не прекалено. Важно бе да не привлича вниманието им. Трябваше да стигне до мястото на срещата. Стискаше медальоните в ръка. Заклинанието бе отнело цяла нощ. Нямаше време да се сбогува с Елиня и се чувстваше покъртена.
Знаеше, че никога няма да види Елиня. Поемайки по Парадния Мар, тя видя имперски стражници. Всяка група бе водена от тешлорски рицар. Трите меча на рицарите ги открояваха по-ясно и от специфичните им брони. Герои на кралството, закрилници на императора убийци.
Трябваше да открие Неврик и Джериш.
Спирайки при Колоната на Дестоун, тя се обърна. Дворецът бе право пред нея, на не повече от половин миля. Виждаше златния купол. Император Нареион и семейството му се намираха там. Сърцето ѝ биеше ускорено, дъхът ѝ изхвърчаше насечено. Би могла да иде. Би могла да се изправи срещу тях. Би могла да се бори. Нямаше да очакват това и щеше да успее да изрече първото заклинание. Щеше да срути целия жалък дворец, оставяйки камъните и стъклата да посекат кървящите копелета. Но знаеше, че това няма да е достатъчно. Нямаше да ги спре, но щеше да убие неколцина и нарани много други. Но не Венлин и Йолрик. Те щяха да я убият — Йолрик може би нямаше, но Венлин със сигурност щеше да го стори. Нямаше да се поколебае. Щеше да е мъртва, сетне същото щеше да се случи и с имперското семейство, а Неврик и Джериш щяха да бъдат изгубени.