Не, трябваше да пожертва бащата заради сина. Това бе желанието на императора, неговата заповед. Родът трябваше да бъде запазен на всяка цена. Кръвта трябва да оцелее.
Обърна се и затича по Ибонидейл, извивайки пръсти, скривайки движението им. Трябваше да отнесе медальоните. Тогава те щяха да се скрият. Империята щеше да е в безопасност — поне една малка частица от нея. Веднъж да си сложеха амулетите, тя щеше да се върне. И Марибор да е на помощ на предателите тогава, защото нямаше вече да се крие. Щяха да усетят същинската сила на един цензар, несъобразена с разни ограничения. Щеше да унищожи целия град, ако трябваше. Да го опустоши. Да го зарови дълбоко под земята и да ги остави да прекарат вечността в копаене.
Но сега трябваше да побърза. Време беше.
Време беше.
Време…
Ариста се събуди.
Бе тъмно, но както винаги, робата сияеше леко, изтръгвайки от мрака очертанията на малката стая. Чувстваше се, сякаш се е пренесла от един свят в друг. Бързаше да стори нещо, но това бе само сън. Прозорецът обрамчваше първите намеци за зазоряване. Тя бавно си припомни, че се намира в „Смеещия се гном“ в Ратибор. Срита завивките и потърси с крака ботушите си. Огънят бе угаснал и в стаята беше студено. Босите ѝ стъпала сметнаха дъските за лед.
Само след няколко мига вече се движеше по коридора, чукайки по вратите, дочувайки стонове в отговор. Долу вчерашната тълпа я нямаше — в кръчмата сякаш бе вилнял ураган. Белла беше станала и Ариста надуши притоплени агнешки остатъци с лук. Останалите с олюляване заслизаха, триейки очи. Косата на Моувин изглеждаше по-зле от всякога с няколко щръкнали кичура. Магнус не спираше да се прозява, а Олрик непрестанно прокарваше ръце през лицето си в напразни опити да махне видима само нему паяжина. Само Майрън изглеждаше бодър, сякаш вече се е разсънил.
Докато се хранеха, Айърс нареди на Джими да оседлае животните. Ейдриън и Моувин съжалиха хлапето и заедно с останалите момчета излязоха да му помогнат. Когато слънцето надникна на хоризонта, бяха готови да потеглят.
— Ариста? — спря я Олрик, когато тя поемаше към вратата. Бяха сами, застанали близо до бара, където дузина халби воняха на прокиснала бира. — Бих оценил да не бързаш толкова с раздаването на заповеди в мое присъствие. В крайна сметка съм крал.
— Какво съм… Да не си ядосан, че разбудих всички?
— Ами, да — ако трябва да съм честен. Това — и всичко друго, което стори досега. Постоянно подкопаваш авторитета ми. Караш ме… правиш ме да изглеждам слаб. Искам да престанеш.
— Просто събудих хората, за да тръгнем навреме. Ако ти беше буден, нямаше да се налага аз да го правя. Казах ти, че да останеш до късно няма да е добра идея, но ти не ме послуша. Или би предпочел да тръгнем по обед?
— Не, разбира се. Радвам се, че ни събуди, но…
— Но?
— Просто ти непрестанно правиш това, все командваш.
— Струва ми се, че вчера исках да поемем към Амбертън, но ти заповяда да дойдем тук. Да съм спорила?
— Започна. Ако не бях избързал напред, още щяхме да спорим.
Ариста подбели очи.
— И какво искаш да сторя, Олрик, да спра да говоря въобще? Да пролазя в каруцата при останалите припаси и да се преструвам, че ме няма?
— Ето това е. Ти… ти просто си вреш носа навсякъде. Изобщо не трябва да си тук. Това не е работа за жена.
— Може и да си крал, но това е моята мисия. Не Модина ме е пратила тук. Аз отидох при нея и ѝ обясних къде отивам. Това бе моя идея — моя отговорност. И сама щях да тръгна, дори и ако Модина ми беше забранила. И нека ти напомня, че ако не успеем, няма да има над какво да царуваш.
Лицето на Олрик бе почервеняло, бузите му се бяха издули, очите бяха гневни.
— Семеен скандал? — попита Моувин, пристъпвайки с усмивка. Когато никой от тях не отговори, тя изгасна. — Добре, забравете. Просто си забравих ръкавиците, но… конете са готови.
Той взе ръкавиците си от една маса и бързо излезе.
— Слушай — рече Ариста с по-тих тон. — Съжалявам. Ще се опитам да се държа повече като дама, ако това желаеш, и ще те оставя да водиш — посочи навън. — Те така или иначе биха предпочели да се подчиняват на мъж.