— Той е мъртъв. Ако е бил толкова всезнаещ, как така е умрял, а?
— Чакаме — изкрещя Олрик.
— Трябва да слезеш — каза му Ариста.
— А ако откажа?
— Няма да станеш император.
— Каква полза да съм император, ако умра?
Никой не каза нищо, всички просто се взираха в него.
Дигън отпусна рамене и скриви лице.
— Какво да правя с тая проклетия?
— Мушни крака в примките и го пристегни около кръста си — обясни Ейдриън.
След като Гаунт и Ариста бяха смъкнати, Уайът зае мястото на Ейдриън при въжето, освобождавайки го да поговори с Ренуик.
— Имате припаси за седмица, може и повече, ако се храните пестеливо — рече боецът на него и на останалите момчета. — Грижете се за конете и не стойте на върха. Лагерувайте в онази падина. Избягвайте да палите огън през деня, защото димът може да бъде видян от разстояние. Най-добре би било да не привличате внимание.
— Можем да се грижим за себе си — заяви Бранд.
— Убеден съм, че можете, но най-добре е да не скитате наоколо. И се опитайте да останете незабелязани.
— Искам да дойда с вас — каза Ренуик.
— Аз също — рече Майнс.
Ейдриън се усмихна.
— Храбри сте.
— Не и аз — обяви Елбрайт. — Човек би трябвало да е пълен глупак, че да се отправи на нещо такова.
— Значи ти си умният — рече му Ейдриън. — Пазете лагера и се грижете за конете. Ако не се върнем до седмица, вероятно няма да се върнем изобщо, а дори и евентуално да го сторим, вече ще е прекалено късно. Видите ли огън на север или на запад, това може би ще означава, че елфите са завзели Акуеста или Ратибор. Най-голям шанс ще имате, ако се отправите на юг. Опитайте се да се качите на кораб за западните области. Макар да си нямам представа какво ще откриете там.
— Ще се върнете — уверено каза Ренуик.
Ейдриън прегърна момчето, сетне се обърна към монаха, който, както винаги, стоеше при конете.
— Хайде, Майрън, скоро идва твоят ред.
Монахът кимна, потупвайки животното си за последен път, шепнейки. Ейдриън го прегърна през рамо и двамата се приближиха към ръба, където Уайът и Моувин спускаха Магнус.
— Какво каза на Ройс снощи? — попита Ейдриън.
— Просто поговорих с него за загубата и преодоляването ѝ.
— Нещо, което си прочел?
— Уви, не.
Ейдриън зачака, но монахът утихна.
— Каквото и да е било, проработило е. Той — не зная — отново е жив. Не че пее и танцува, разбира се. Ако правеше това, бих имал повод за притеснение. Но е нормален, по някакъв негов, Ройсовски си начин.
— Не е — отвърна Майрън. — И никога няма да бъде както преди. Винаги остава белег.
— Е, просто казвам, че разликата е като между лятото и зимата. Трябва да ти бъде благодарено, дори и ако Ройс никога не го стори. Това е като да извадиш трън от лъвска лапа. Обичам Ройс, но той е опасен. Воденият от него живот не му е позволил да си изгради представа за правилно и неправилно. Не се шегуваше, когато каза, че можело да те убие.
— Зная.
— Наистина?
Майрън кимна.
— Разбира се.
— Дори не изглеждаш разтревожен. Какво се е случило с наивния домосед, който се удивляваше от света? Откъде се взе цялата тази мъдрост?
Майрън объркано го погледна.
— Аз съм монах.
Ейдриън слезе последен, спускайки се по корем към дупката, откъдето се озърна и видя гледката, на която Олрик и останалите вероятно вече бяха се насладили. Под него зееше пропаст. Гледана отвисоко, дупката изглеждаше малка, но това беше само привидно. Отворът бе огромен, почти идеален кръг в скалата, като леговището на чудовищен заек. Спускаше се отвесно. По стените имаше ледени висулки, а по цепнатините бе навян сняг.
Не можеше да види дъното. Залязващото слънце хвърляше коси лъчи по стената на отвора, оставяйки дълбините да тънат в мрак. Някъде в далечината — тъй далеч, че не би достигнала стрела — прелитаха лястовици, телцата им приличащи на насекоми, изтъкнати от слънчевата светлина, докато се виеха.
С леко замаяна глава, Ейдриън се взря в празнотата под краката си. Стомахът му се сви, дишането налагаше умишлено напрягане. Хвана се здраво за въжето, плъзна се встрани и се залюля. Усещането бе притеснително. Само нишките влакна го деляха от вечността.
— Справяш се отлично — викна му Ариста, сякаш тя вече бе стар професионалист. Гласът ѝ отекна из дупката. Почувства Ройс да го придърпва. Поглеждайки надолу ги видя да клечат на тясна заледена скална тераса, в единия край на която бе струпан багажът им.
Усети ръце на кръста си да го придърпват към стената.
— Забавно беше — пошегува се той, едва сега осъзнавайки как бързо бие сърцето му.