— Да, трябва да го правим по-често — рече Моувин и последва думите си с нервен смях.
— Да ви оставим ли въжето или да го отвържем? — викна надолу Ренуик.
— Нека го оставят — каза Ройс. — Иначе тази тераса ще бъде проблем. Отсега нататък аз ще слизам последен и ще нося въжето със себе си. Уайът, ти имаш най-голям катерачески опит. Защо не потърсиш следващата площадка?
Ейдриън видя напрежението по лицето на моряка, докато пристягаха въжето.
Стената на дупката имаше множество издатини. Ейдриън предположи, че дори той би се справил с нея без проблеми, ако не беше ледът и знанието, че се намира на стотици футове над земята.
Уайът откри друга площадка някъде по-надолу и процесът по пренасяне започна отначало. Новата тераса бе по-тясна и по-къса. Нямаше място за всички, затова Уайът бе принуден да продължи надолу преждевременно. Ройс вървеше накрая, събирайки въжето и намотавайки го около тялото си, използвайки само металните си нокти.
Следващите две нива Ейдриън дори не определи като тераси, бяха само поредица издатини, където можеха да починат най-много грима. Тъй като бяха принудени да се спускат по скалата без въжета, багажът им бе оставен да виси.
Последвалата площадка беше най-голямата досега, с широчината на път. При достигането ѝ неколцина от тях се проснаха по гръб, дишайки тежко, плувнали в пот. Ейдриън се присъедини към тях, прозявайки се, за да успокои нарастващото напрежение в ушите си. Когато отвори очи, високо над себе си видя кръгче светлина, не по-голямо от палеца на протегната ръка. Привидно солиден лъч светлина се бе забил в дупката, приличащ на бледосива колона. Из въпросната колона танцуваха лястовици.
— Лазим като паяци — отбеляза Олрик.
— Не съм сигурен, че дори владетелството над света си заслужава това — изстена Гаунт.
— Вече виждам как Едмънд Хол е паднал, но се учудвам как е успял да оцелее — рече Ариста. — Представяте ли си да се спускаш сам?
— Не е бил сам — каза Майрън. — Имал е двама приятели и неколцина слуги.
— Какво е станало с тях? И те ли са били заключени?
— Не — отвърна монахът.
— Не са оцелели, нали?
— Уви, не.
Ейдриън приседна. Дрехите му бяха влажни. Край него по стените се сипеха капки. Оглеждайки се, той забеляза ясна разлика между яркия лед и сняг и много по-тъмния влажен камък.
— Става по-топло — рече той.
— Трябва да продължим — уведоми ги Ройс. — Светлината изчезва. Някой иска ли да прави това с факла в ръка?
— Опитай се да намериш по-големи тераси — каза Олрик на Уайът.
— Намирам, каквото намирам.
Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-мрачно ставаше, въпреки дневната светлина, която за ужас на Ейдриън гаснеше бързо. Спуснаха се още четири площадки. С повторенията ставаха все по-ефикасни, но слабата светлина бавеше напредъка им. Стените бяха черни, а високо над главите им отворът се бе променил от яркосиво до гадно жълто, като единият му край порозовя, оповестявайки залязването.
Ариста бе на въжето, пълзейки надолу, когато я чу да пищи. Сърцето на Ейдриън подскочи. Държеше въжето — бе го омотал около кръста си — когато усети тежестта ѝ да го дръпва.
— Ариста! — изкрещя той.
— Добре съм — обади се принцесата.
— Подхлъзна ли се? — викна отдолу Олрик.
— Д-докоснах плъх — рече тя.
— Всички да мълчат — заяви Ройс.
Ейдриън също го чуваше, тихо цвърчене, но долитащо от много източници. То бе последвано от глух шум, вибрация, усилила се в дупката, докато не загърмя. Въздухът се завихри от мистериозен вятър.
— Какво става? — викна Ариста. Гласът ѝ едва се чу сред нарастващия рев.
— Дръжте се! — изкрещя Ейдриън в отговор.
Почувстваха мощен полъх, сякаш някакво избухване се надигаше от дъното на ямата. Светът се изпълни с плясъка на безкрайни криле и пронизителни писъци. Ейдриън се вкопчи здраво във въжетата, а Ариста изпищя още веднъж. Дупката се изпълни с облак прилепи, които се вихреха със силата на циклон.
Ейдриън бе навел глава, омотал здраво въжето около ръката си. Моувин и Ройс се държаха за него.
За по-малко от минута прилеповият ураган отмина.
— Свалете ме! — викна Ариста. — Преди още нещо да се е случило.
Усети я да докосва площадката. Отпускайки въжето, Ейдриън вдигна глава. Дребното парченце небе бе закрито от тъмна линия. Облакът прилепи се виеше като змийска опашка. Омайваха окото като вълшебна струя дим. Предположи, че сигурно са милиони.
Поглеждайки отново надолу, боецът зърна светлина — ярко жълто сияние, което огряваше проблясващите стени.