— Какво става там? — викна той.
— Уморих се да не виждам — долетя отговорът на Ариста.
— Накарала е робата си да сияе — неспокойно каза Олрик.
Когато Ейдриън също слезе, видя принцесата седнала на ръба, размахвайки крака във въздуха, а робата ѝ сияеше в бяло. Когато помръднеше, сенките се раздвижваха. Всички я поглеждаха крадешком. Само Гаунт не се притесняваше за учтивостта и се взираше в нея, открито ужасѐн.
Продължиха надолу, следвайки установения ред, вече влезли в ритъм. Слизаха мълчаливо, като се изключат необходимите викове „свободно“ и „долу“. Прекосиха още пет площадки, преди Уайът да извика:
— Спри! Стигнах дъното!
— Все още си на въжето — викна в отговор Ейдриън, объркан. — Още не си го докоснал. Трябва ли ти още въже?
— Не! Не отпускай. Бих предпочел да не стъпвам.
— Река? — попита Ариста.
— Не, обаче се движи.
— Какво е?
— Не бих могъл да кажа. Прекалено е мрачно. Дайте ми минутка да потърся място да се спусна.
Скоро всички се спуснаха до едно скално островче, което се издигаше над пода на пещерата. Дори и със застаналата край него Ариста, Ейдриън не можеше да види ясно какво ги заобикаля. Знаеше само, че стоят сред движещо се море. Подушваше неприятна воня и дочуваше тихо шумолене откъм пода. Миризмата много напомняше на стар кокошарник.
— Какво е това, Ройс?
— Наистина смятам, че трябва да видиш сам — отвърна Ройс. — Ариста, можете ли да усилите сиянието?
Преди да е довършил изречението си, Есрахаддоновата роба засвети още по-ярко и светлината обля цялата основа на шахтата. Видяното ги остави безмълвни. Всъщност не се намираха на дъното. Стояха на върха на скала, достатъчно висока да се издигне над морето от прилепови изпражнения. Могилата от гуано се издигаше на триста фута височина. Всеки инч от нея помръдваше, тъй като по повърхността ѝ щъкаха хиляди хлебарки.
— Велики Мар! — възкликна Моувин.
— Отвратително — рече Олрик.
Не бяха само хлебарки. Ейдриън зърна и нещо бяло да лази — рак. Бяха стотици. По-надолу се чу тихо цвърчене и зърна плъх. Той се опитваше да избяга, заобиколен от орда бръмбари. Бе повален по гръб и се загърчи сред гуаното. Изцвърча отново. Краката, опашката и главата му се мятаха, докато безкрайните пълчища насекоми покриваха тялото му. Само опашката му остана да се мята, сетне и тя изчезна.
— „Лазят, лазят, лазят. Ядат всичко.“ — цитира Майрън.
— Някой иска ли да опита да мине през това? — попита Ройс.
Уайът отвърна с неловък смях, сетне каза:
— Но, сериозно, как ще слезем?
— Може би ако скочим и затичаме бързо? — предложи Моувин.
Тази му идея бе посрещната с няколко гримаси.
— А ако не е твърдо? Представяте ли си да е толкова меко, че да затънем? — промърмори Магнус.
— Обмисляш нещо — каза Ейдриън на Ройс. — Видял си това отгоре. Не би слязъл тук без план.
Крадецът поклати глава.
— Надявах се, че тя ще стори нещо — посочи към Ариста.
Всички очи се насочиха към принцесата и тя отвърна с изражение на изненада и съмнение.
— Трябва да ни проправите някакъв път — каза ѝ Ройс. — Някакъв начин да прекосим тази купчина. Там има цепнатина, отвор в стената — виждате ли я? — той посочи. — Тясно ще е, но ще успеем да преминем. Разбира се, ще трябва да пълзим, може би дори да копаем. Така че би било добре да отвлечете вниманието на месоядните бръмбари.
Тя кимна и въздъхна.
— Нямам много голям опит.
— Направете каквото можете — каза ѝ Ейдриън. — Единствената алтернатива е идеята на Моувин — бягаме с всички сили и се надяваме да се измъкнем неизядени.
Ариста направи физиономия и отново кимна.
— Всички да застанат зад мен. Не съм сигурна какво точно ще се случи.
— Какво ще прави тя? — попита Гаунт. — Какво става?
— Просто прави каквото ти казва тя — каза му Ройс.
Принцесата застана на ръба и погледна към могилата. Останалите се насъбраха зад нея, влачейки крака, за да не паднат. Ариста бе отпуснала ръце встрани, извъртайки длани към могилата. Бавно, тихо, започна да напява. Тогава светлината на робата ѝ угасна.
Мракът ги погълна.
Виждаха единствено кръгчето звездно небе високо над главите си. В отсъствието на светлина се разнесоха звуците на милиони хлебарки. Всички се бяха скупчили близо един до друг, когато започнаха да се появяват дребни светлинки. Искрици засияваха и умираха в мрака. Преди да угаснат, те се вихреха, яхнали въздушните течения. Появяха се още и още — накрая Ейдриън имаше усещането, че стои на върха на гигантски лагерен огън. Нямаше пламък, само купища искрици, които се издигаха във въздуха, сякаш ямата бе огромен комин.