Имаше и топлина. Сякаш Ейдриън отново се намираше в бащината си ковачница. Чувстваше я да нагрява дрехите му и да лъха кожата. Горещината донесе и нова миризма — много по-неприятна от вонята на амоняк, отвратителната миризма на горяща коса. Пред очите им грамадата започна да сияе в бледочервено, подобно на въглените в забравено огнище. Сетне запроблясваха и пламъци, издигайки се тук и там, мятайки високи демонични сенки по стените, където танцуваха.
— Добре! Добре! — викна Олрик. — Достатъчно! Достатъчно! Ще ми изгориш лицето!
Пламъците утихнаха, сиянието изчезна и носещите се искрици угаснаха. Робата на Ариста отново засия, но по-слабо и със синкав отблясък. Раменете ѝ се бяха привели, а краката ѝ трепереха. Ейдриън я сграбчи през кръста и за лакътя.
— Добре ли сте?
— Проработи ли? Някой ранен ли е?
— Малко поизсушени, предполагам — отвърна той.
Ройс стъпи върху купчината. Разнесе се хрущелив звук, сякаш пристъпваше върху яйца. Повърхността изглеждаше мрачна и лъскава. Вече нищо не помръдваше.
Ройс направи две крачки, сетне се върна на островчето.
— Още е леко топло. Добре ще е да поизчакаме.
— Как направи това? — запита Гаунт, удивен, същевременно отдръпвайки се колкото се може повече от нея — колкото му позволяваше скалата.
— Тя е вещица — каза Магнус.
— Не е вещица! — в иначе тихата пещера силата на гласа засрами Ейдриън. Отекна два пъти. Забеляза Олрик да го поглежда изненадано и внезапно се почувства притиснат. Обърна се и закрачи.
Усещаше могилата да поддава под тежестта му и че беше още топла, като напечен от слънцето пясък. Спусна се долу, сритвайки печени раци настрана. Зад него сияеше светлина и по това знаеше, че поне Ариста го следва. Достигнаха пролуката. Бе по-голяма, отколкото изглеждаше в далечината, така че можеше да върви през нея и без да прикляква.
Глава 9
Бранни вести
Двете момичета тичаха край парапета, развели зимните си плащове. Мърси рязко спря и Али едва не я събори. Двете се блъснаха и се закикотиха сред студения вятър. Небето беше сиво като стените на замъка, на които стояха. Бузите им се бяха зачервили от студа, но те не обръщаха внимание.
Мърси пролази между зъбците на стената и внимателно надникна надолу. Огромни каменни блокове с различни оттенъци оформяха двадесетфутовата стена. Надолу към основата камъните привидно се смаляваха. Долу имаше улица, по която крачеха, яздеха или тикаха колички десетки хора. Гледката накара стомахът на Мърси да се повдигне, а ръцете ѝ се почувстваха толкова слаби, че по тях сякаш лазеха мравки. Но пак бе чудесно да види от толкова високо света, покривите на къщите и протегналите се край тях улици. Заради снега всичко изглеждаше бяло, но имаше и цветни петна: червена плевня на един далечен хълм, триетажна постройка в небесносиньо, бронзовите късове път, където снегът отстъпваше пред натовареното движение. Мърси никога преди не бе виждала град, още по-малко от толкова високо. Стоейки на бойниците в двореца, тя се чувстваше като императрица на света — или поне птица, и двете предизвикващи в ума ѝ еднаква наслада.
— Няма го там! — викна Али, думите ѝ грабнати от вятъра и сякаш долетели до Мърси от много мили разстояние. — Той няма криле!
Мърси залази обратно. Опирайки гръб на един зъбер, тя спря да си поеме дъх.
Али стоеше пред нея — диво усмихната, отметнала качулка, тъмната ѝ коса вееща се във въздуха. Мърси вече не забелязваше ушите на Али или странния начин, по който очите ѝ се стесняваха, очарована от нея още от деня, когато двете се бяха срещнали в залата. Бе се отдалечила от масата на Пикърингови, за да огледа по-отблизо странното елфическо девойче. Али бе проявила същия интерес към мистър Рингс и оттогава двете бяха неразделни. Али стана нейната най-добра приятелка — дори по-добра от мистър Рингс, защото макар Мърси да споделяше всичките си тайни и с двамата, Али можеше да разбира.
Али бе проявила съчувствие, когато Мърси ѝ каза как Аркадиус не я пускал из горите до университета. Съчувстваше, защото самата тя също беше понесла подобни неправди — баща ѝ не ѝ позволявал да обикаля сама родната Колнора. Двете момичета прекарваха дълги нощи край светлината на свещта, разказвайки си страховити истории за лишените си от приключение детства, дело на прекалено загрижени пазители, които не можеха да проумеят нуждата да се ловят попови лъжички или да се събират остатъците от тенекеджията.
Разменяха си и дрехите. Гардеробът на Али се състоеше от момчешки тоалети, предимно туники и панталони, всички захабени, с дупки на лактите и коленете, но Мърси ги намираше за удивителни. Бяха толкова по-удобни за изкачване по дърветата. Али имаше много малко дрехи в сравнение с множеството рокли и плащове, които Мърси бе имала в университета, но сега единственият ѝ тоалет се състоеше в роклята, с която Миранда я бе облякла в деня, когато напуснаха Шеридън. В крайна сметка си размениха наметалата. Онова на Мърси бе по-дебело и по-топло, но ѝ харесваше как в износеното наметало на Али прилича на героиня.