Този път изненадата на Амилия бе искрена.
— Както желаете — рече сър Бректън с поклон.
Амилия не каза нищо, но стисна ръката на Модина, когато минаваше покрай нея.
— И още нещо — добави Модина. — Нека онзи мъж — който е запалил огъня — бъде възнаграден. Заслужава.
— Ще го сторя, Ваше Високопреосвещенство.
В залата влязоха прислужници с чинии, но спряха с виновно изражение.
— Не, не, влизайте — махна им тя. — Двамата с канцлера ще се оттеглим в кабинета ми.
Коридорите и залите гъмжаха от хора, които вървяха, работеха или просто се бяха събрали да говорят. Това ѝ харесваше — дворецът изглеждаше жив. Толкова дълго бе живяла в студена куха черупка — призрак в мавзолей. Но сега, изпълнен с гости, бутащи се за достъп до умивалниците и масите, спорещи за хъркане и кражба на одеяла, палатът приличаше на дом. На моменти почти можеше да си представи, че това са роднини, пристигнали за някакво пиршество, или, ако се вземеше предвид и преобладаващото настроение, за погребение. Повечето от тях никога не бе срещала, но вече бяха част от семейството ѝ.
Стражници ги придружиха в коридора и нагоре по стълбището. След „Инцидентът Ройс“ както го наричаше Бректън, последният бе настоял тя да има телохранители със себе си по всяко време. С отсечени гласове те заповядваха на хората да сторят път. „Императрицата!“ провикваха се те и тълпите се сепваха, оглеждаха се нервно, отдръпваха се и се покланяха. Обичаше да им се усмихва и помахва, но на стълбите трябваше да държи полата на роклята си. Тя бе извор на безкрайни проблеми и Модина с нетърпение очакваше края на деня, когато щеше да се оттегли в стаята и да се преоблече в ленената си нощница.
Възнамеряваше да отиде там и сега. Нимбус нямаше да възрази. Бе я виждал в нея стотици пъти и макар той самият да бе изящно въплъщение на дворцовия протокол, не коментираше отклоненията, които тя допускаше. Изкачвайки се по стълбите, Модина осъзна, че не би се чувствала неловко да се преоблича пред него, както не би се стеснявала и в присъствието на Амилия или Ред, като че той беше лекар или свещеник.
Влязоха в някогашния кабинет на Салдур. Повечето от църковните принадлежности и личните му вещи липсваха. Може би камериерките дори я бяха чистили, защото стаята миришеше по-добре.
Отвън слънцето залязваше, последните отблясъци светлина бързо напускаха прозореца.
— Колко време мина? — запита тя Нимбус, който тъкмо затваряше вратата.
— Само два дни, Ваше Високопреосвещенство — отвърна той.
— Сякаш е било много повече. Вече трябва да са стигнали Амбертън, нали?
— Да, бих си помислил.
— Трябваше да пратя ездачи с тях, които да докладват. Не ми харесва това чакане. Чакам новини от тях, чакам да чуя тромпетите, оповестяващи инвазията — тя се загледа навън. — Когато запечатат северния път и разрушат мостовете в Колнора, единствената ни връзка със света ще бъде южната порта. Смяташ ли, че трябва да подсиля флота? Уязвими сме за инвазия по море.
— Възможна е, но малко вероятна. Никога не съм чувал елфите да проявяват интерес към корабоплаването. Не вярвам, че са ги придружавали кораби през Дънмор. Бректън разруши меленгарската флота и…
— Ами Трент? Може да са ги нападнали заради корабите.
Стройният мъж поклати напудрената си перука.
— Само дето тогава е нямало нужда. Няма и да има, докато хората ви не затворят пътищата. Обикновено никой не полага такива усилия, освен ако не се налага, а толкова дале…
— Избивали са ни без проблеми. Ще срещнат ли затруднения тук?
— Така мисля — каза Нимбус. — За разлика от останалите, ние имахме време да се подготвим.
— Но ще бъде ли достатъчно?
— Срещу която и да е човешка армия бихме били непревземаеми, но…
Модина приседна на ръба на бюрото си, при което роклята ѝ се изду.
— Докладите говорят за рояци гиларабрини. Ти никога не се виждал такъв, Нимбус, но аз съм. Те са огромни, жестоки, ужасяващи хвърчащи чудовища. Само едно от тях унищожи дома ми — изпепели го. Невъзможно е да бъдат спрени.
— Но все пак вие сте го спрели.
— Убих едно — а мъжът говореше за рояци. Те ще опожарят града от небето.
— Убежищата са почти готови. Сградите ще бъдат унищожени, но хората ще оцелеят. Няма да успеят да превземат града с гиларабрини.
— Как е положението с храната?
— В това отношение извадихме късмет. В складовете има повече от обичайното. Рибарите неспирно ловят, осоляват и опушват. Месата и зърното са разпределени и складирани под земята. Дори тук в замъка по-голямата част от запасите вече са в старата тъмница.