— Това трябва да ги забави, нали?
— Така мисля — рече той.
Тя погледна към покритите със сняг покриви.
— А ако Ариста и останалите са срещнали някакви затруднения? Ако са ги нападнали крадци? Може да са умрели още преди да са достигнали града.
— Крадци? — попита Нимбус, борейки се с пристъп на смях. — Осмелявам се да изпитам съжаление към крадците, сглупили да нападнат този отряд. Убеден съм, че са достигнали Амбертън без проблеми.
Модина се обърна към него. Тонът му бе толкова уверен и сигурен, че тя се успокои.
— Да, предполагам си прав. Да се надяваме, че ще успеят. Очакващите ги под хълма затруднения със сигурност ще са далеч по-голямо предизвикателство от банда крадци.
Глава 10
Под хълма
Ариста нямаше представа кое време бе сега или кога бяха слезли от купчината. Краката ѝ, разранени и натежали, се спъваха в камъните. Прозяваше се непрекъснато, а стомахът ѝ къркореше, но нямаше да спрат — още не.
Следваха поредица тесни проходи, често налагащи лазене — а в случая на Елдън, глътнат корем и периодично дърпане. На моменти атмосферата ставаше ужасяващо клаустрофобична. Движеше се настрани през тесни процепи, където носът ѝ се намираше на инчове от другата стена. В този период единствената светлина идваше от робата на Ариста. На моменти я забелязваше да избледнява или да премигва, което я притесняваше. Стягаше се и моментално сиянието се успокояваше, често дори засияваше по-силно, но с напредването на нощта светлината промени отсенките си от бяло до тъмните оттенъци на синьото.
Проходът се разширяваше и свиваше, но Ройс винаги намираше път. Само няколко пъти сбърка и се наложи да се връщат. Тогава Ариста чуваше Магнус да мърмори нещо. Ройс сигурно също го чуваше, но не казваше нищо, дори не поглеждаше в тази посока. Джуджето, чувстващо се из тунелите като риба във вода, не поясни недоволството си. Беше предимно мълчаливо, пътувайки в средата или края на групата, но понякога, когато Ройс влезеше в някой процеп, Магнус кашляше неодобрително. Крадецът не му обръщаше внимание и продължаваше, неизменно за да се върне намръщен. След няколко обърквания Ройс започна да се извръща от пътя в мига, в който Магнус издадеше звук, сякаш му е дошла нова идея. Мълчаливо изработената система устройваше и двама им.
Останалите ги следваха сляпо, съсредоточени единствено върху собствените си крака. След първия час Олрик, който в началото бе указвал очевидната посока или бе задавал въпроси, а сетне кимал, уж че одобрява някакво действие, изостави изцяло преструвката. Скоро и той се влачеше с останалите, следвайки пътя на Магнус или Ройс.
— Ммм — долетя някъде отпред възклицанието на джуджето, сякаш току-що бе опитало нещо вкусно.
Принцесата се олюляваше напред, извивайки се, за да се промуши през поредната тясна цепнатина. Синьото сияние на робата ѝ караше скалата да блести.
— Чудесно — промърмори джуджето.
— Какво?
— Ще видите.
Поеха през процепа, който се стесни. Ариста протегна крак напред, сритвайки камъни, за да стъпи по-стабилно.
— Еха — чу гласа на Ройс, изпълнен с нетипично за него възхищение. Опита се да погледне, но вървящите пред нея Моувин и Олрик закриваха гледката.
Скоро Олрик възкликна:
— Велики Мар! Как е възможно това?
— Какво става? — попита Гаунт зад нея.
— Нямам представа, още не съм стигнала — отвърна тя. — Огромната глава на Моувин ми пречи.
— Ей! — каза виновният. — Вината не е моя. Става много тясно и… Боже!
Ариста продължи.
Моувин беше прав — наистина ставаше много тясно — и тя трябваше да се извие и промуши. Раменете ѝ обърсаха камъка, скалите одраха косата ѝ, а кракът ѝ едва не се заклещи. Стаи дъх и се измъкна.
Веднъж преодоляла цепнатината, тя забеляза, че се намира в огромна пещера, която след часовете червейно пълзене ѝ се стори прекрасна. Водите на някаква отдавна изчезнала река бяха прорязали стените, заглаждайки ги. По пода на пещерата сияеха като огледала вирове, отделени един от друг от скалата.
Второто забелязано от нея бяха звездите.
— Божичко — чу се да казва, поглеждайки нагоре. Таванът на пещерата приличаше на нощното небе. Хиляди огнени иглички сияеха, осветявайки цялата пещера. — Звезди.
— Светещи червеи — поправи я Магнус. — Закрепват се за тавана.
— Красиви са — рече тя.
— Дром не е поставил цялата красота на външността на Елан. Замъците и кулите ви са жалки играчки. Тук са истинските съкровища, които трупаме. На повърхността ни наричат скъперници — но си нямат представа. Трупат злато, сребро и диаманти, пропускайки истинските скъпоценности под нозете си. Добре дошли в дома на Дром. Намирате се на прага.