— Плоска скала — каза им Ройс, сочейки напред към масивен камък с лек наклон. — Там ще се нахраним и поспим.
— Да, звучи чудесно — съгласи се Олрик, енергично кимайки с глава.
Заобиколиха вировете, пълни с отразената светлина. Майрън и Елдън няколко пъти си намокриха краката, загледани в далечния таван, но изглежда никой от двамата нямаше нищо против. Покатериха се на камъка, който бе с големината на залата за пиршества в двореца. Имаше триъгълна форма, удълженият му връх сочеше средата на пещерата, подобно цепещ вълните нос.
Без дърва и нужда от палатки, лагерът им се състоеше в свалянето на раниците и сядане. Раницата на Ариста беше най-лека, съдържаща само храна, одеяла и вода, но раменете я боляха — и още по-осезаемо, когато свали товара си. Разположи се на ръба, увесила крака във въздуха, и се опря на ръце, раздвижвайки глава. Изпитваше болки във врата. Вдигна поглед към мнимото небе. Елдън се присъедини към нея, повтаряйки действията ѝ. Усмихна се срамежливо, когато забеляза погледа ѝ. Челото и лявата буза на мъжагата бяха раздрани, а туниката му бе скъсана през гърдите и над дясното рамо. Цяло чудо бе, че изобщо успя да премине.
От раницата си измъкна една от дажбите в усърдно зашита торбичка. Разкъса я и откри осолена риба, яйце, хляб, орехи и краставица. Точно както бе омела и гозбата на Ейдриън по време на първата нощ на пътуването с двамата, изяде и тази си порция, а когато приключи, с надежда надникна за още остатъци, но откри само два ореха на дъното. Обмисляше да отвори още една дажба, но разумът се възпротиви. Отчасти утолен, гладът утихна.
Повечето от отряда се настаниха по ръба, подреждайки се като птици върху ограда, поклащайки крака в различен такт. Ройс се настани последен. Както преди, отдели известно време в изследване. Дигън и Магнус се настаниха на известно разстояние от останалите, разговаряйки тихо.
— Велики Марибор, умирам от глад — оповести Моувин, разпечатвайки дажбата си. Изражението му показа разочарование, но той не се отказа. След като опита съдържанието, усмивката му се възвърна. — Този Ибис е гений! Рибата е великолепна!
— Аз… имам… свинско — съумя да изрече Олрик с пълна уста. — Бива го.
— Сякаш съм отново на борда — спомена Уайът, но не обясни защо, разкъсвайки хляба си със зъби.
Майрън разменяше с Елдън орехи — преговорите се провеждана без думи. Дребният монах изглеждаше изтощен, но се усмихваше топло, докато двамата с гиганта кимаха и ръкомахаха. Елдън също се усмихваше, останал във възторг от играта.
След като се нахрани, Ариста се огледа за място да спи. За разлика от гората, където търсеше място без кореняци и камъни, тук всичко бе скала. Нямаше голяма разлика къде щеше да се настани, никое място не изглеждаше особено удобно. Понесла раницата си в ръка, тя се отправи към центъра на камъка, решавайки, че поне ще е добре да не се изтърколи. Зърна Ейдриън в другия край. Бе легнал по гръб, вдигнал колене, отпуснал глава върху сгънатото си одеяло.
— Наред ли е всичко? — попита тя, приближавайки се внимателно.
Той се обърна настрани и погледна нагоре.
— Моля? Да.
— Да? — тя коленичи край него. — Тогава защо си чак тук?
Той сви рамене.
— Просто искам да се уединя.
— Тогава няма да ти преча — тя се изправи.
— Не… вие не ми пречите — спря я той. — Искам да кажа… — въздъхна. — Няма значение.
Звучеше разстроен, объркан, може би дори ядосан. Тя стоеше над него, без да е сигурна какво да прави. Надяваше се, че той щеше да каже нещо, поне да ѝ се усмихне. Вместо това не я поглеждаше. Очите му бяха насочени към мрака. Горчивият звук на думите „няма значение“ отекваше в ума ѝ.
— Ще си лягам — накрая каза тя.
— Добра идея — отвърна той, все така без да я поглежда.
Ариста бавно се върна до средата на камъка, поглеждайки през рамо назад. Той продължаваше да се взира в нищото. Това я притесняваше. Ако ставаше дума за Ройс, изобщо нямаше и да се замисля, но това не бе типично за Ейдриън. Опъна одеялата си и легна, внезапно чувствайки се ужасно, сякаш изгубила нещо ценно. Не беше сигурна какво.
Робата ѝ бе тъмна. Досега не бе забелязала, не бе обърнала внимание на точния момент, когато е изгаснала. Всички бяха уморени, дори и одеждата ѝ. Погледна към светещите червеи. Наистина приличаха на звезди. Трябваше да бяха стотици хиляди.
Момчето бе призрачно бледо, с нездрави очи. Устата му бе леко отворена, сякаш застинала на ръба да зададе въпрос, само дето вече не можеше да оформя думи. Предположи, че използва целия си умствен потенциал, за да не закрещи. До него стоеше Джериш. Боецът се извисяваше над хлапето с изражение, което ѝ напомняше за склещена в ъгъла мечка. И двамата бяха облечени в обикновени дрехи, бронята и емблемите оставени в двореца. Изглеждаше като беден търговец, но дългият меч на гърба му разваляше впечатлението, дръжката сякаш бдейки над рамото.