— Учителю — рече момчето, когато тя влезе.
— Нари — поздрави го тя. Изискваше усилие да не се поклони. Толкова много приличаше на баща си — същите черти, същата яснота в очите, същата уста — императорското потекло бе очевидно.
— Проследиха ли те?
Тя се подсмихна.
— Един цензар не може да бъде проследен?
— Не — рече безцеремонно тя. — Всички все още вярват в лоялността ми към каузата. Да не губим време. Ето — тя протегна амулетите. — Този е за теб, Нари, а този е за Джериш. Сложете си ги и никога не ги сваляйте. Разбирате ли? Никога не ги сваляйте. Те ще ви скрият от магическите очи, ще ви пазят от магии, ще ми позволят да ви намеря, когато е безопасно, дори ще ви носят късмет.
— Възнамеряваш да се биеш с тях?
— Ще сторя, каквото мога — тя погледна към момчето. Усилията ѝ сега щяха да бъдат насочени към него, за неговата безопасност и възцаряване на трона.
— Не можеш да спасиш Нареион — каза без заобикалки Джериш. Тя погледна към момчето и видя устните му да потрепват.
— Спасявам онова, което е по-мило за него — сина му и империята. Може да отнеме време — може би много време — но се кълна, че ще видя империята възстановена, дори и ако това ми струва живота.
Гледаше как си слагат медальоните.
— Скрий го добре. Отведи го някъде на село и заживейте като обикновени люде. Не прави нищо, което да привлича внимание — и чакай сигнала ми.
— Тези наистина ли ще ни защитят от твоите другари?
— След днешния ден вече няма да имам такива.
— Дори и старият Йолрик?
Тя се поколеба.
— Йолрик е много могъщ, но е мъдър.
— Ако е толкова мъдър, защо ги подкрепя? Не е ли мъдрост да запазиш империята и покажеш лоялност към императора?
— Не е сигурно, че Йолрик ги подкрепя. Винаги е бил самостоятелен. Дори императорите не му оказват влияние. Прави каквото си иска. Не мога да кажа какво ще стори. Надявам се да се присъедини към мен, но ако вземе страната на Венлин… — тя поклати тъжно глава. — Трябва да се надяваме.
Джериш кимна.
— Разчитам на теб. Никога не съм си мислел, че някога ще изрека това — не на някой цензар… не на теб.
— А аз ти поверявам бъдещето на империята и съдбата на човечеството — със сигурност не очаквах да казвам това на теб.
Джериш свали ръкавицата си и протегна ръка.
— Сбогом, братко.
Тя пое ръката му. Това бе последният път, в който щеше да се здрависа с някого.
Откъде зная това?
— Сбогом, Нари — рече тя на момчето. Неврик изтича напред и я прегърна. Тя отвърна на прегръдката му.
— Страх ме е — каза той.
— Трябва да бъдеш храбър. Помни, че си син на Нареион, императорът на Апеладорн, потомъкът на Новрон, спасителят на нашия вид. Знай, че ще настъпи времето, когато потомъкът на Новрон ще трябва отново да ни защити — твоят потомък, Нари. Може да ми отнеме много години да надвия злото, надигнало глава днес, затова трябва да изчакаш. Ако откриеш момиче, което кара сърцето ти да се усмихва, направи я своя жена. Помни, че Персефона е била просто фермерско момиче, а е станала майка на имперски род. Трябва да откриеш подобно момиче и да имаш семейство. Дай амулета на детето си и се пази. Слушай Джериш. След днешния ден няма да има по-велик от него воин. Ще се погрижа за това — зърна лицето на Джериш да помрачнява. — Нужно е — каза му тя, изненадана от ледения си глас.
Джериш кимна тъжно.
— Какво точно възнамеряваш да правиш?
— Просто се погрижи да не си в града, когато го правя.
Дзин! Дзин! Дзин!
Ариста се събуди измръзнала и объркана. Усещането за неотложност, страхът и притеснението все още не я напускаха. Гърбът я болеше. Твърдият влажен камък измъчваше напрегнатите ѝ мускули, карайки я да се чувства осакатяла. Извъртя се с измъчен стон.