Дзин! Дзин! Дзин! Отекна звукът на камък в камък.
Напрегна очи, но не видя нищо. Червеите си бяха отишли или вече не светеха.
Дзин!
За миг заискри бяла светлина и тя зърна Магнус, приведен над куп камъни на няколко фута от нея.
Дзин!
— Ба, дурим хибен! — изръмжа той. Чу го да се намества.
— Колко дълго съм спала? — попита тя.
— Шест часа — отвърна джуджето.
Дзин! Нов проблясък, поредно неразбираемо изръмжаване.
— Какво правиш?
— Посрамвам се.
— Какво?
— Беше толкова отдавна, макар това да не е оправдание. Не бих могъл да се нарека Брунденлин, ако…
Дзин! Нов проблясък — този път не угасна. Искрата остана, удивително ярка. Моментално Магнус се приведе и тя го чу да раздухва. Искрата ставаше все по-ярка. Скоро ясно можеше да види джуджешкото лице — бузите му, върхът на носа, скъсената брада — всичко това, откроено от проблясващата светлина. Тъмните му очички блестяха, възхитено взирайки се в пламъка, комуто бе вдъхнал живот.
— Нямаме дърва — объркано каза тя, присядайки.
— Не са нужни.
Ариста гледаше как той натрупва купчина големи колкото юмрук камъни над пламъка. Дъхна отново и огънят се усили. Камъкът гореше.
— Магия?
— Умение — отвърна джуджето. — Да не мислиш, че само отвън има огън? Дром отпърво научил джуджетата. В дълбините кръвта на Елан кипи. Има реки от горящ камък, червени и жълти, течащи нажежени. Ние дарихме елфите с тайната на огъня — за голямо наше съжаление.
— На колко години си? — попита тя. Знаеше се, че елфите живеят по-дълго — много по-дълго — от човеците, но нямаше представа за джуджетата.
Магнус я погледна през присвитите си очи и сви устни, сякаш вкусил нещо горчиво.
— Това не е учтив въпрос, така че аз ще отвърна на грубостта и няма да отговоря. Тъй като все още съм ви нужен, предполагам няма да ме изпепелиш заради това.
Ариста се залюля.
— Никога не бих сторила подобно нещо. Може би си забравил, че не аз съм тази, която убива наред.
— Нима? Моя грешка. Очевидно се задоволяваш с поробване — той дръпна окастрената си брада.
— Щеше ли да дойдеш, ако императрицата просто те беше помолила?
— Не. Какво ме е грижа, че елфите ще ви унищожат? Това ще възстанови света. Човеците винаги са били вредители, подобно на Ба Ран Гхазел, само дето Гхазел са ясни. Не се преструват, че те приемат, когато искат нещо, сетне да те изблъскат на студа, след като вече не си им потребен. Не, омразата на Гхазел към нас е открита, не е като лъжите на човеците.
— Аз бих се вслушал в думите му, принцесо. Той е експерт по предателствата.
Гласът, тих и заплашителен, долетя от мрака и Магнус подскочи към принцесата, сякаш дирейки закрила. Миг по-късно Ройс се появи в ръба на сиянието.
— Просто исках кинжала — отвърна Магнус. В гласа му се долавяше нотка на отчаяние, която се издигна една октава по-високо от обичайното.
— Разбирам това. Обещавам да ти го подаря в мига, в който работата ни е приключена — уведоми го Ройс с гладен поглед в очите, накарал дори Аристиното сърце да застине. — Уведомявайте ме за полезността му, Ваше Величество.
— Всъщност сътрудничи — досега — отвърна тя.
— Лошо — каза Ройс. — Но аз съм уверен, че това ще се промени. Така ли е, Магнус?
Взира се няколко минути в джуджето, сякаш очаквайки отговор, сетне погледна към принцесата:
— По-добре да разбудим всички. Време е да продължим.
Крадецът се обърна и тихо изчезна в мрака. Когато тя отново погледна към джуджето, видя Магнус да се взира в нея с изненадано, почти шокирано изражение, като че нещо в принцесата внезапно го объркваше. Обърна се и изръмжа нещо, което тя не разбра, преди да се върне към купчината си пламтящи камъни.
Магнусовият огън направи разбуждането и закуската почти весели, придавайки усещане за обичайност към иначе необичайната обстановка. Яркото жълто сияние напомни на Ариста за дните с Ройс и Ейдриън и нейното пътуване към Акуеста. Шокиращо бе да мисли за тези дни като за по-добри времена. Животът ѝ след смъртта на баща ѝ представляваше едно неспирно падение, изправящо я пред все по-големи препятствия.
Не можеше да си представи по-отчаяно състояние от това, в което се намираше в момента. Нямаше много неща, които да надминат изличаването на човечеството. Но бе сигурна, че няма да се стигне до това. Дори и ако елфите надвиеха, дори и ако поискаха да унищожат човеците, тя подозираше, че щяха да останат оцелели. Щеше да е като опит за изтребване на всички мишки на света. Няколко винаги щяха да останат. Огледа пещерата, докато си стягаше косата в подготовка за днешното пътуване. Стотици, може би хиляди, можеха да живеят тук. Подобно на баща си не бе религиозна, но все пак не можеше да си представи, че Марибор щеше да позволи създанията му да изчезнат от лицето на Елан. Бе ги спасил преди. Бе изпратил Новрон да ги дръпне от ръба. Подозираше, че ще го стори отново.