Майрън закуси заедно с Елдън. Подобно на вечерята, двамата общуваха мълчаливо, а Уайът навиваше одеялата. Не можеше да си изгради ясно мнение за него. Той и Елдън се движеха заедно, говорейки рядко и то главно помежду си. Не изглеждаха лоши хора, за разлика от Дигън Гаунт, който я притесняваше като забита в нея тресчица. Мисълта за Новронското му потекло бе озадачаваща, не за пръв път Ариста се зачуди, дали Есрахаддон не е сбъркал.
Запалиха фенери от умиращите пламъци на лагерния огън. След като потеглиха, Ройс се защура из пещерата, често изчезвайки от очите им. Само блясъкът на фенера му показваше къде е.
— Грешно — чу Магнус да мърмори, скръстил ръце, потропвайки с крак. — По-добре, по-добре… сега нагоре… нагоре… да!
Видяха Ройс да размахва фенера си и поеха към него. Изкатериха се по стръмна скала към една цепнатина и се намериха в друга пещера. Сетне слязоха надолу към друг проход. По нищо не се отличаваше от останалите — гладки стени и подове с вода.
— Смятах, че в пещерите трябва да има дълги конусовидни камъни, висящи от тавана — вметна Олрик, когато навлизаха в поредната пещера.
— Не са достатъчно стари — каза Магнус.
— Какво? — попита кралят.
— Тези пещери не са достатъчно стари, за да се оформят в тях сталактити. Тези… — джуджето се огледа, свивайки дундестите си устни. — Тези тунели са млади. Съмнявам се, че са съществували за повече от няколко хиляди години, като по-голямата част от това време са били под водата. Това е издълбало стените и загладило камъните. Също така е нужен варовик, а тези пещери не са такъв тип. Всъщност…
Магнус спря, сетне се наведе, за да вдигне камък. Претегляйки го на ръка, на лицето му се появи объркано изражение.
— Какво има? — попита Моувин.
— Тези камъни са от повърхността — то сви рамене. — Вероятно реката ги е довлякла.
Няколко секунди продължи да се взира, облизвайки зъбите си, преди да хвърли камъка и да продължи.
Влязоха в друга цепнатина, но не толкова тясна — неравномерен проход, с големината на крепостен коридор. Ниският таван ги принуди да приклекнат, а острите камъни трябваше да бъдат заобикаляни, но този тунел бе определено по-лесен от предишните. Имаше нанадолнище, ставащо все по-отчетливо с всяка стъпка. Следваха сиянието на Ройсовия фенер, а този на Ейдриън маркираше края на процесията им. Както и вчера, Ариста крачеше в средата с меко сияеща роба.
Дочуха гръм, сякаш някой в далечината лупаше барабан. Звукът отекваше и ехото затрудняваше определянето на посоката, от която долита. Всички спряха, оглеждайки се нервно. Ариста усети лек полъх и осъзна какво предстои. В същия миг разбра, че на повърхността слънцето току-що е изгряло.
— Идват — викна Ейдриън.
Ариста приклекна, слагайки си качулката, за да се предпази от вълната прилепи, изплашили я вчера. Светът край нея се изпълни с писъци и плясъци, сетне вятърът отмина и звукът се отдалечи. Тя се изправи, оглеждайки се, видя и останалите да смъкват ръце. Неколцина бавни отцепници все още прелитаха край тях, когато един, недалеч от Майрън, бе грабнат от въздуха. Монахът отстъпи стреснато назад и падна пред Елдън, който го вдигна, сякаш бе кукла.
— Змия — оповести Уайът. — Огромна черна змия.
— Има дузини от тях — обясни Ройс.
— Къде? — запита Олрик.
— Най-вече зад вас на стените.
— Какво? — смаяно рече кралят. — Защо не каза нищо?
— Знанието само щеше да ни забави.
— Отровни ли са? — попита Моувин.
Всички видяха как сянката на Ройс свива рамене.
— Настоявам занапред да бъда уведомяван за подобни неща! — обяви Олрик.
— В такъв случай искате да бъдете уведомен и за гигантските стоножки?
— Шегуваш ли се?
— Ройс не си прави шеги — каза му Ариста, докато се оглеждаше, притеснено обгръщайки се с ръце. Моментално робата ѝ засия и тя зърна две змии на стените, но бяха на безопасно разстояние.
— Трябва да се шегува — тихо промърмори Олрик. — Не виждам никакви.
— Не гледате нагоре — каза крадецът.
Ариста нямаше и желание. Някакъв инстинкт, тихичък гласец, я предупреди да потисне импулса, но накрая тя не можа да се сдържи. На тавана, осветен от робата, се гърчеше маса червести насекоми с неизброими тънки крачета. Всяка от стоножките бе почти пет инча дълга, по дебелина наближаваща човешки пръст. Бяха толкова много, че лазеха една върху друга, затруднявайки определянето на тавана като скала. По гърба на принцесата полазиха тръпки. Стисна зъби, заповяда на очите си да се насочат към пода и се съсредоточи да върви напред колкото се може по-бързо.