Задмина Олрик и Моувин, и двамата движейки се по-бързо от обичайното. Достигна Ройс, който стоеше на един камък до входа на по-голям проход.
— Изглежда съм преценил погрешно. Трябваше да ви кажа — каза Ройс, гледайки ги как бързат напред.
— Има ли…? — попита тя, сочейки нагоре, без да поглежда.
Крадецът хвърли поглед към тавана и поклати глава.
— Добре — отвърна тя. — И, моля те, ако Олрик иска да знае, хубаво, но не казвай на мен. Щях да продължа да живея, без да зная за съществуването им.
Тя потръпна.
Всички бързо излязоха от коридора, като се изключи Майрън, който се бавеше, взирайки се към тавана с удивена усмивка.
— Те са милиони.
Озоваха се в друга пещера, по-малка, отрупана с големи скални блокове, стърчащи под наклон от пода. Ариста си помисли, че така биха изглеждали гредите на някоя къща, ако гигант стъпеше отгоре ѝ. На отсрещната стена ги очакваше мистерия под формата на три прохода — един голям, един малък и един тесен. Отрядът зачака, докато Ройс изчезна за кратко във всеки един от тях. Когато се върна, крадецът не изглеждаше доволен.
— Джудже! — сопна се той. — Кой път?
Магнус пристъпи напред и мушна глава във всеки от проходите. Постави ръце върху камъка, опипвайки като слепец. Допря ухо до скалата, подуши въздуха във всеки тунел, за да отстъпи назад с объркано изражение.
— И трите слизат дълбоко, но в различни посоки.
Ройс продължи да се взира в него.
— Камъкът не знае къде искаме да отидем, така че не може да ми каже.
— Не можем да си позволим да поемем по грешен път — каза Ариста.
— Аз казвам да изберем най-големия — уверено рече Олрик. — Това не би ли било най-смислено?
— И защо да е смислено? — попита принцесата.
— Ами… защото е най-голям, така че трябва да отива най-далече и да ни отведе там.
— Не е сигурно, че ще си запази големината — каза Магнус. — Скалните цепнатини не са като реките. Не си пробиват път равномерно.
Олрик изглеждаше раздразнен.
— Добре, ами ти? — обърна се към сестра си. — Не можеш ли да направиш нещо да… да откриеш кой е правилният?
— Като например?
— Буква по буква ли трябва да го кажа? Като… — той размаха ръце с мистериозно изражение, което според нея го караше да изглежда глупаво. — Магия.
— Зная какво имаше предвид, но какво точно очакваш да направя? Да призова духа на Новрон да ни упъти?
— Можеш ли? — запита кралят, звучейки едновременно впечатлен и неспокоен.
— Не!
Олрик се навъси и се плесна по бедрата, изразявайки колко силно го бе огорчила. Тя се дразнеше как всички бяха тъй отвратени от таланта ѝ, а същевременно се разочароваха, когато уменията ѝ не достигаха.
— Майрън? — тихо каза Ейдриън. Монахът мълчаливо се взираше в тунелите.
— „Три отвора. Какво да правя?“ — тайнствено каза Майрън.
— Майрън, да! — Олрик се усмихна. — Кажи ни, по кой път е поел Хол?
— Това ви цитирах — отвърна той, опитвайки се да прикрие лека усмивка. — „Три отвора. Какво да правя? Седях близо час, преди да се откажа да размишлявам и просто да избера. Избрах най-близкия.“
Майрън спря и когато не продължи, Олрик заговори.
— Най-близкият? Какво означава това? Най-близък до какво?
— Само това ли е написал Хол? — попита Ариста. — Какво следва после?
Всички се скупчиха край дребния мъж, който прочистваше гърло.
— „Надолу, надолу, надолу, все надолу, никога нагоре. Отново спах в коридора. Мизерна нощ. Храната свършва. Големооки риби изглеждат все по-примамливо. Безнадеждно. Ще умра тук. Липсва ми Сади. Липсват ми Ибът и Драм. Не трябваше да идвам. Беше грешка. Слязох в собствения си гроб. Краката са все мокри. Искам да спя, но не искам да лежа във водата.
Тропот! Тропот напред. Може би изход!
Ударите спряха. Не мисля, че идваха отвън. Мисля, че тук има и други. Чувам ги — не са хора.
Ба Ран Гхазел. Морски гоблини. Цял отряд. Почти ме намериха. Изгубих си обувката.
Хлябът плесенясал, осолената шунка почти свърши. Поне има вода. Лоша на вкус, солена. Пак спах зле. Кошмари.
Намерих.“
— Обувката? — попита Уайът.
— Не — усмихнато отвърна Майрън, — градът.
— Интересно — каза Гаунт. — Но това не ни помага в избора. Пътувал е с дни, а не е отбелязал нищо забележително. Безсмислено е.