Продължи. Достигайки върха на хълма, той сви по Царствена и излезе на църковния площад. В средата на тъмната празнота светеха светлините на средния кораб на катедралата, Имперската базилика в Акуеста. След разгрома на Ерванон — опустошен и осквернен от елфическите орди — тук бе седалището на нифронската църква. Тук императори щяха да бъдат коронясвани, бракосъчетавани и полагани да почиват. Тук щяха да бъдат отслужвани празнични служби. Оттук патриархът и епископите му щяха да напътстват децата на Марибор. Макар изобщо да не се доближаваше до онази в Ерванон, тази базилика можеше да се похвали с друго — Наследникът на Новрон, земното им божество. И то появил се в последния момент, според Мъртън, но боговете имаха слабост към драмата. Смяташе се за благословен да живее във време на подобни чудеса. С очите си щеше да види завръщането на Новронската империя, дори можеше да му бъде позволено да допринесе за това, макар и с нещо малко.
Изкачи се до масивните врати и дръпна халката. Заключено. Мъртън винаги се удивляваше защо домът на Новрон трябва да бъде запечатан. Удари по дъба със замръзналия си пестник.
Вятърът виеше, студът немилостиво се просмукваше през тънката вълна. Вдигна глава, разочарован от липсата на звезди. Харесваше ги, особено в студените нощи, когато сякаш можеше да се протегне и откъсне една. Като момче си бе представял, че може да грабне шепа и да ги изсипе в джоба си. Не възнамеряваше да върши нещо с тях. Просто щеше да прокарва пръсти по тях като по зрънца пясък.
Вратата остана затворена.
Потропа отново. Ръката му издаде немощен плътски звук върху тежкото дърво.
— Волята ти е да замръзна на тези стълби? — обърна се той към Новрон. — Със сигурност мисля, че няма да изглежда добре да намерят тялото на слугата ти тук. Хората може да извлекат погрешната идея.
Чу отместването на резе.
— Благодаря ти, повелителю, прости нетърпението ми. Аз съм просто смъртен.
— Монсеньор Мъртън! — възкликна епископ ДеЛунден, надничайки с фенер в ръка. — Какво правите по това време в такава нощ?
— Волята Божия.
— Разбира се, но със сигурност нашият повелител би могъл да дочака до сутринта. Затова полага началото на всеки нов ден.
Сега, когато патриархът бе отседнал тук, ДеЛунден бе по-скоро уредник на църквата, отколкото епископ. Бе като капитан на кораб, пренасящ адмирал.
Епископ ДеЛунден имаше необичайно черна кожа дори и за калианец, което правеше кичурът му бяла коса да се откроява над главата му, на свой ред приличаща на топната в олио черна маслина. Епископът имаше навика да обикаля нощем залите като призрак. Мъртън нямаше представа какво точно прави по време на тези си разходки, но тази нощ бе благодарен за тях.
— И не Новрон ви е пратил в подобна нощ, бил е патриарх Нилнев.
Епископът затвори вратите и зарези.
— Отново се връщате от двореца, нали?
— Настъпили са тежки времена и той трябва да остане информиран. А и кой иначе ще възхвалява красотата на нощите на нашия повелител?
— Онези по̀ на юг, предполагам — отвърна ДеЛунден мрачно. — Сложете ръце на фенера. Стоплете ги, докато не са окапали.
— Такова състрадание — каза Мъртън. — И то за един ерванонец като мен.
— Не всички ерванонци са лоши.
— Само четирима сме.
— Да, от тях за вас мога да кажа, че сте добър, отдаден на вярата и мил човек.
— А останалите?
— За тях изобщо не говоря. Все още намирам за странно, че само той и пазачите му са успели да избягат разрухата в Ерванон, а всички други загинали.
— Аз съм тук.
— Новрон ви обича. Нашият господар ви е посочил в деня на раждането ви и рекъл на баща си да бди над вас.
— Много сте любезен. Новрон обича всички, а водача на своята църква дори повече.
— Но патриархът не е… вече не е глава — епископът погледна към вътрешността. — И не ми харесва как се отнася с вас.
От пристигането на патриарха, ДеЛунден не бе пропускал да говори как той се отнасял с всички, и, по-важно, с неговата катедрала. Очевидно ставаше дума за завист, но Мъртън не казваше нищо. Ако Новрон желаеше епископът да получи урок, със сигурност щеше да избере по-достоен посредник.
— Също така не ми харесва как се обръща към хората от олтара, сякаш е самият Новрон. Олтарът заслужава повече уважение. Само императрицата трябва да заема това място, само кръвта на Новрон, но той седи там, като че той самият е император.
— Там ли е сега?
— Естествено — той и телохранителите му. За какво са му пазачи? Аз нямам телохранители, а ежедневно се срещам с десетки хора. Той не се среща с никого, но не се отделя от тях — и то какви са странни. Говорят само с него и то винаги шепнешком. Защо? Това ме изнервя. Радвам се, че никога не съм го срещал, докато бях дякон, защото тогава никога нямаше да посветя живота си на Новрон.