— Точно сега в недрата на света десетима крачат из миналото и откриват онова, което трябва да остане скрито. Това знание ще докара падението на света. Освен ако…
Мъртън зачака. Когато патриархът не каза нищо, той рече:
— Освен ако?
Старецът с голите вежди и синкава коса изглеждаше като пробуден от ужасен кошмар.
— Сторих, каквото можех. Успях да сключа сделка с член на отряда на императрицата. В нужния момент агентът ми ще ги предаде.
— Кой е той?
— Няма да кажа. Ти си добър служител на Новрон, но няма да рискувам да разкрия идентичността му дори на теб — не и когато толкова много е заложено на карта.
— Поне можете ли да ми кажете кой е онзи злодей? Кой може да живее хиляда години, за да дочака това?
— Помисли, монсеньор — и ще узнаеш, но засега се моли. Моли се на Новрон агентът ми да успее.
— Ще го сторя, Ваше Светейшество, ще го сторя.
— Добре. И не вземай много багаж.
— Ще пътувам ли някъде?
— И двамата ще го сторим.
Глава 12
Как свършват крадците
Ройс чу шепот.
Прецени, че оставаше около час до разсъмване. Макар да не бе сигурен, щеше да се изненада, ако догадката му се окаже невярна. Имаше опит с определянето на времето под земята. Бе си изработил изненадващо точен метод по време на затворничеството си в Манзант. В онези дни отброяването на минутите предоставяше на ума му занимание, държейки далеч други, по-неприятни мисли. За пръв път от години позволяваше на паметта си да докосне спомените от онези времена. Бе ги заключил усърдно, натиквайки ги в мрачно ъгълче на съзнанието си, завити с тъмно одеяло — в случай на случайно поглеждане натам. Но сега приветстваше спомените. Сега причинената от тях болка имаше същия ефект като отброяването на минутите в Манзант, подобно ухапването на пръст или тъй силното стискане на юмруци, че ноктите да издълбаят кървави следи в дланта. Разсейваха го от мисълта за далеч по-скорошна загуба — далеч по-болезнена.
Бе минало повече от десетилетие, откакто първият офицер на Черния диамант го предаде — след като беше убил Джейд погрешка и затова най-добрият му приятел го беше изпратил в затвора Манзант. Построен от джуджета, затворът имаше в придатък и солна мина. Още помнеше мрачните руди с бели жилки и фосили. Стените бяха укрепени с дърво. Джуджетата никога не използваха такова — хората го бяха добавили впоследствие, години по-късно, когато бяха дълбали по-дълбоко, извличайки парчетата халит в кошници. По височината на тавана можеха лесно да се определят прокопаните от хората секции. Наказаните биваха пращани да работят в джуджешките тунели — Ройс често се озоваваше там.
Припомни си постоянното ектене на кирките и горещината на огньовете, край които кипеше саламура. Огромни съдове, бълбукащи и съскащи, изпълваха с пара застоялия въздух. Затвореше ли очи, виждаше редиците от хора с кофи и онези, приковани за врата към масивното колело, задвижващо помпата. Виждаше как работят до изнемога, докато накрая се строполят в горещината.
Вода имаше в изобилие, така че тя не липсваше на каторжниците, но Амброуз Муур, собственикът на мината, считаше за прахосничество да отделя средства и за храна. Получаваха мизерни огризки веднъж дневно, обикновено развалените остатъци, които моряците отказваха да ядат. Това беше само една от многобройните оптимизации, които Амброуз бе въвел за намаляване на производствените разходи. Ройс се унасяше, фантазирайки си как убива Муур — тези му мисли не го напускаха и през деня. За двете години престой в Манзант бе убил Амброуз петстотин тридесет и седем пъти, всеки различен от останалите. В затвора беше убил мнозина, не всички от които във фантазията си. Никога не мислеше за тях като за хора.
Бяха животни, чудовища. Малкото налична у тях човещина отдавна бе изсмукана от солта, болката и отчаянието. Биеха се за прогнила пища, място за сън, чаша вода. Научи се да спи леко и как да изглежда заспал, когато всъщност не беше.
Липсата на дневна светлина и работата до изтощение сред противния въздух бяха убили мнозина, а други лишили от разсъдък. За Ройс Манзант бе само част от неговия зандан, последното му въплъщение. Истинските стени бе градил тухличка по тухличка с години. Бягството от Манзант беше невъзможно, но бе далеч по-лесно от измъкването от самоиззидания затвор.