Ним го тласна в правилната посока, а по-късно Аркадиус и Ейдриън насочваха стъпките му, но Гуен бе тази, която отключи вратата. Беше я разтворила широко, заставайки на прага, приканвайки го да излезе, уверявайки го, че навън е безопасно. Бе усещал чистия въздух и сиянието на слънцето. Почти бе успял, почти бе излязъл почти…
Шепотът долиташе откъм водата.
Мислеше, че всички са заспали. Бяха изминали голямо разстояние през тежък терен. Никой не му беше викнал да спрат, но ги бе видял как залитат — всички без джуджето. Малкият плъх сякаш никога не се уморяваше, продължавайки да щъпурка, а повече от веднъж Ройс зърна тънка усмивка сред мустаците и останките от брадата.
За малко не беше убил Магнус първата нощ в „Гнома“. Мисълта гъделичкаше изкусително ума му. Това беше преди Майрън да се върне от вечеря и да се разбъбри. Ройс не би признал открито, но от джуджето имаше полза — и се държеше удивително добре, което допринасяше. Но най-важното бе, че вече не изпитваше желание. Подобно на всичко останало, злодеянията му бледнееха пред смъртта на Гуен. И любовта, и омразата бяха изчезнали. Бе се превърнал в безстрастна пустиня. Главно беше уморен. Една последна мисия — щеше да я изпълни, но не заради империята, не и заради Ейдриън — правеше това за Гуен.
Безшумно се изправи на крака, движен по-скоро от любопитство, отколкото от тревога. Шепотът определено идваше от отряда — не бе дело на някой външен. Зърна принцесата да лежи на една страна, увита в разритани одеяла. Трепереше и се мяташе, страховитата роба променяше цветовете и силата на блясъка. Нямаше представа дали робата е отговорна за сънищата ѝ или одеждата само реагира. Не го и касаеше, затова се отдалечи.
Първоначално помисли, че може да са Магнус и Гаунт. Често ги хващаше да се движат заедно и да разговарят, когато се намираха на достатъчно голямо разстояние от останалите. С приближаването си откри източника — Елдън. Повдигнато на лакът, голямото му туловище се издигаше изпод одеялото и закриваше събеседника му. Недалеч лежеше Уайът. Той също беше буден.
— Какво става? — прошепна му Ройс. — С кого говори Елдън?
— С монаха.
— Майрън?
Уайът кимна.
— Типично ли е за него да говори така с непознати?
Морякът го погледна:
— За последните три дни е говорил с монаха повече, отколкото с мен за десетилетие. Говориха и миналата нощ, кълна се, че чух Елдън да плаче. Веднъж гледах как корабният лекар допира нажежено желязо до рана на бедрото му — Елдън не издаде нито звук. Но вчера монахът така го бе разплакал, че на сутринта очите му бяха зачервени.
Ройс не каза нищо.
— Но странното е, че се усмихваше. През целия ден Елдън се хилеше до уши. Не е типично за него.
— Най-добре заспивай — каза му Ройс. — След един час ще потегляме.
Ройс отново спря.
Ейдриън го виждаше над главите на останалите от мястото си в края. Този път Ройс коленичи, поставяйки фенера до себе си, разравяйки земята. Олрик се приближи и мълчаливо застана до него.
И по-голямата част от този ден бе прекарана в крачене в редица по един сред тесни проходи. Над тях капеше вода, наквасявайки глави и рамене. Краката също не останаха на сухо, газейки до глезените.
— Какво има този път? — чу Дигън да мърмори презрително. — Спира на всеки двадесет фута. Това е проблемът с монархиите и цялата феодална система. Олрик е начело единствено заради потеклото си, а е очевидно некомпетентен. Два пъти в рамките на една година губи кралството си, а сега ни командва? Трябва ни водач, който да е заслужил това с качествата си, не автоматично избран по произхода си. Някой, който се отличава с превъзхождащ талант, но не — имаме си Олрик. Който с цялата си възвишена мъдрост е избрал Ройс да ни води. Ако аз бях начело, щях да пратя Магнус напред. Очевидно той е много по-опитен. Постоянно поправя грешките на Ройс. Щяхме да напредваме два пъти по-бързо. Видях, че останалите те уважават.
Ейдриън забеляза, че Гаунт гледа към него. До този момент не знаеше на кого говори Дигън.
— Никой не го казва пряко, няма поклони и прочие, но всички те ценят — дори повече от Олрик, това не подлежи на съмнение. Ако ти ме подкрепиш, бихме могли да убедим другите да приемат водителството ми. Зная, че Магнус би го сторил.
— Защо ти? — попита боецът.
— Моля?
— Защо трябва ти да си начело?
— О, ами… първо, аз съм потомък на Новрон и ще бъда император. И второ, далеч по-умен съм от онзи пън Олрик — много по-умен.
— Нали искаше система, която да отчита качествата, а не потеклото?