— Да, но както казах, аз съм много по-уместен избор от него. Пък и защо иначе съм тук, ако не да ви поведа?
— Олрик е повеждал мъже в битка — и като казвам повеждал, имам предвид пълния смисъл на думата. Лично щурмува портите на Медфорд под дъжд от стрели, изпреварвайки дори телохранителите си.
— Именно, той е глупак.
— Може и да не е било най-мъдрото решение, но това показва храброст и нежелание да се крие настрана, докато останалите се излагат на опасност. Това го прави достоен в моите очи. Обаче да, разбирам гледната ти точка. Не може да се каже, че е най-интелигентният водач. Така че, ако искаш някой с ум и качества, принцеса Ариста е очевидният избор.
Дигън се изкикоти, явно вземайки думите му за шега. Виждайки Ейдриън да се мръщи, спря.
— Не говориш сериозно, нали? Тя е жена — отегчителна, манипулативна, деспотична жена. Дори не трябва да е тук. Върти Олрик на пръста си и ще докара смъртта на всички ни. Знаеш ли, че тя се опита да ме измъкне от онази тъмница съвсем сама? Провали се, ставайки причина за смъртта на телохранителя си. Такава е тя. Заради нея умират хора. Тя е заплаха. А отгоре на всичко е и вещ…
Дигън отлетя към стената, удряйки главата си в нея, сетне падна на колене. Ейдриън усети болката в кокалчетата и едва сега осъзна, че го бе ударил.
Гаунт му изпрати изпепеляващ поглед през насълзените си очи, стиснал лице в шепи.
— Откачен глупак! Да не си се побъркал?
— Какво става? — подвикна Ариста.
— Този идиот току-що ме удари по лицето! Носът ми кърви!
— Ейдриън? — смаяно рече принцесата.
— Стана… случайно — отвърна Ейдриън, знаейки, че прозвуча слабо. Но не знаеше как другояче да опише действията си. Не искаше да удари Гаунт, просто се случи.
— Праснал си го случайно? — попита Уайът, потискайки кикот. — Не съм сигурен, че разбираш напълно задълженията на телохранителя.
— Ейдриън! — повика го Ройс.
— Какво? — викна в отговор той, раздразнен, че дори Ройс ще се присъедини към посрамването.
— Ела. Трябва да видиш нещо.
Дигън все още стоеше на колене сред водата.
— Съжалявам.
— Стой настрана!
Ейдриън пое напред, а Уайът, Елдън и Майрън се притиснаха към стената, за да го пропуснат да мине, като всеки от тях го изгледа любопитно.
— Какво направи той? — прошепна Ариста, когато той стигна до нея.
— Нищо.
Веждите ѝ се повдигнаха.
— Ударил си го без причина?
— Ами… не, но… сложно е. Дори не съм сигурен, че самият аз разбирам. Беше нещо като рефлекс, предполагам.
— Рефлекс…? — рече тя.
— Казах му, че съжалявам.
— Не бързай, цял ден съм на твое разположение — обади се Ройс.
Ариста пристъпи встрани, поглеждайки го подозрително.
— Каква беше тази шумотевица? — попита го Олрик.
— Ударих Гаунт по лицето.
— Добре си сторил — каза му Олрик.
— Крайно време беше — рече Моувин. — Съжалявам само, че си ме преварил.
— Какво мислиш за това? — попита Ройс, все още застанал на колене, сочейки към нещо на земята до фенера.
Ейдриън се приведе. Кожена връв, на която бяха нанизани камъчета, пера и нещо, което приличаше на птичи кости.
— Траянска гривна за глезен — каза им той. — Воините на гоблинското племе Анкор я носят за щастие.
— Краищата не са разцъфнали — каза Ройс. — Но виж как са се извили. Според мен просто се е развързала. Беше отчасти потънала и земята, така че вероятно е тук от известно време. Но очевидно навлизаме в тяхна територия, така че занапред трябва да се движим с по-голямо внимание. Сведете приказките до минимум.
Ейдриън погледна към гривната и хвана за ръката Ройс, който тъкмо понечваше да продължи.
— Вземи — каза той, внимавайки движението му да остане скрито от останалите. Положи Алвърстоун в ръката на Ройс.
— Чудех се къде е.
— Време е котката да си получи отново ноктите — каза Ейдриън. — Но бъди послушен.
— Кой го казва.
Продължиха. Ейдриън не се върна на позицията си в края. По-вероятно бе да срещнат гоблините челно, а и не гореше от желание да се върне край Гаунт.
По разширилия се проход можеха да крачат трима. Очевидно обиден от разширяването си, тунелът внезапно свърши. Отвеждаше в малка пещера, където отново се стесняваше до цепнатина. В средата имаше купчина камъни.
Гаунт поклати глава отвратено.
— Казвах ви, че е некомпетентен — рече, сочейки към Олрик. — Беше толкова сигурен, че това е правилният проход, а ето ни в задънена улица след дни преход.
— Казваш, че съм некомпетентен? — попита кралят, сетне погледна към Ейдриън. — Нищо чудно, че си го ударил. Благодаря ти.