— Да. Спомена нещо, че трябвало да учи някакъв език. Доста се хвалеше.
— Точно така — Ейдриън кимна. — Вторите инициали са ТР.
— Тобис Рентинуал — каза Моувин. — Буквите са типично в негов стил.
— А останалите? — попита Олрик.
Боецът сви рамене.
— Само налучквам първите двама. Нямам представа за останалите.
— Аз имам — обади се Магнус. — Или поне за един от тях. ХМ — това е Херклор Мат.
— Кой? — попита Ейдриън и се огледа, но всички свиха рамене.
— Нормално е никой от вас да не го познава. Той е зидар — джуджешки зидар — и е много добър. Навсякъде бих разпознал инициалите му. Мат са много древна фамилия. Техен предтеча дори е бил сред архитектите на Дръминдор. Родът им е с богата история.
— Защо са се подписали в скалата? — попита Уайът.
— Може би са искали да уведомят евентуални последователи, че са стигнали дотук — отвърна Магнус.
— А защо не са маркирали проклетите три тунела? — запита Моувин.
— Възможно е да са имали намерение — каза Ариста, — но подобно на нас да не са знаели кой е правилният проход. Сигурно са възнамерявали да го отбележат по обратния път — само дето никога не са се върнали.
— Може и ние да си издълбаем инициалите — предложи Моувин. — Така останалите ще знаят, че сме били тук.
— Не — отвърна принцесата. — Провалим ли се, няма да има други, които да ни последват.
Всички се взираха в дупката с опасение.
— Във всеки случай — рече Ройс — изглежда това е мястото. У кого е въжето?
Съединиха три дължини и Ройс заслиза. Ейдриън му отпускаше въже. Две трети потънаха в дупката, преди боецът да усети как въжето се успокоява и олеква.
Той зачака.
Всички изчакваха. Някои седяха на каквито плоски места успееха да намерят. Елдън остана прав. Поглеждаше към дупката с неприятно изражение. Въпреки коментара на Ариста, джуджето се бе заело да издълбае инициалите им в камъка.
— Защо не го повикаш? — попита Олрик. — Доста дълго е долу.
— По-добре е да сме търпеливи — отвърна Ейдриън. — Ройс ще извика или ще дръпне въжето, когато поиска да слезем.
— Ами ако е паднал? — каза Моувин.
— Не е. По-вероятно е да има патрулиращи гоблини, които той изчаква да се махнат. Ако се изнервиш и разкрещиш, или ще докараш смъртта му, или ще го раздразниш. И двете алтернативи не са привлекателни.
Моувин и Олрик кимнаха. Ейдриън си бе научил урока по трудния начин на първата им мисия заедно до Ерванон. Да се научиш да се доверяваш на Ройс, когато наоколо е мрачно, останал си сам и е толкова тихо, че чуваш дишането си, не бе нещо, към което се привикваше изведнъж.
Припомни си вятъра, който ги блъскаше, докато се изкачваха по Короносната кула. Това се казваше висока кула. Впоследствие трябва да се бе изкатерил по още поне стотина, но като се изключи онази в Дръминдор, тази беше най-голямата — и първата. Бе се удивлявал на дребния крадец — как се катери по стената като муха само с помощта на ноктите за катерене. Бе дал един чифт и на Ейдриън и подсмихвайки се бе го наблюдавал как се опитва да ги използва.
— Безнадеждно — бе казал, прибирайки си оборудването. Поне можеш ли да се катериш по въже?
Ейдриън току-що се бе завърнал от калианските арени, където беше почитан и аплодиран от ревящите тълпи като Мандалинския тигър. Никак не бе доволен този гърчавел да се отнася към него като към селски идиот. Толкова се бе вбесил от самодоволния тон, че щеше да го бие до несвяст, но Аркадиус го беше предупредил да е търпелив. „Той е като куче, бито жестоко от всеки свой стопанин“, бе казал старият магьосник. „Той е истински бисер, но ще те подлага на изпитания — ще го прави непрекъснато. Не се сприятелява лесно, нито е лесно да станеш негов приятел. Не се раздразвай. Той това иска. Това очаква. Ще се опита да те отблъсне, но ти ще се справиш. Довери му се. Той не очаква подобно нещо. Няма да е лесно. Ще трябва да си много търпелив. Но ако го сториш, ще се сдобиеш с приятел за цял живот, от типа, който би влязъл невъоръжен в драконова паст, ако го помолиш.“
Ейдриън усети леко подръпване.
— Наред ли е всичко, друже? — подвикна тихо той.
— Открих — отвърна Ройс. — Слизай.
Приличаше на минна шахта, тясна и дълбока. Ейдриън не се бе спуснал особено много, когато очите му доловиха някакъв мътен блясък далече надолу. Бледата синьо-зелена светлина извираше от дъното на шахтата, която сега преценяваше като не повече от сто фута дълбока. С наближаването на дъното долови силен полъх и чу звук — много несъответстващ на това място — плисък на вълни.