— Да, Майрън. Виждал съм раци.
— О, значи знаеш колко са удивителни! Буквално бях пленен — е, не буквално. Не ме беше пленил, по-скоро ме подмами.
— Ройс, виж какво платно открих! — похвали се Ариста, повтаряйки танца си за него.
— Много хубаво — отвърна крадецът.
— Не изглеждаш подобаващо впечатлен. Това ще бъде платното ни — гордо каза тя. — Може би трябва да направим съревнование — кой ще намери най-добрата част за сала — на лицето ѝ цъфна алчна усмивка.
— Бихме могли — съгласи се Ройс. — Но не смятам, че вие ще спечелите.
— Нима? Да не си открил нещо по-добро?
— Майрън го стори.
— По-добро от рака? — запита Ейдриън.
— Може да се каже — каза крадецът, правейки им знак да го последват.
Трябваше да заобиколят едни вдадени в морето скали, заради което им се наложи за кратко да нагазят до глезените. Около половин миля по-надолу на брега се бе килнала малка едномачтова лодка. Черните ѝ платна немощно се поклащаха от полъха.
— Велики Мар! — изрекоха едновременно Ейдриън и Ариста.
Разхлабена дъска проскърца под тежестта на Ейдриън и Ройс го изгледа. Дванадесет години работеха заедно, а Ройс все така не можеше да проумее, че партньорът му не можеше да се носи над земята. Проблемът бе, че крадецът очевидно умееше. Правеше го да изглежда толкова лесно. Ейдриън крачеше като карикатура на крадец — изправен на пръсти, протегнал ръце, за да запази равновесие, олюляващ се, като че ходи по въже. Ройс крачеше безгрижно, сякаш вървеше из оживена градска улица. Общуваха както винаги на мисия — с мимики и знаци. Езикът на жестовете представляваше част от гилдийното обучение на Ройс, но той така и не си направи труда да научи партньора си на повече от няколко сигнала. Винаги беше в състояние да изрази желаното с посочване, отброяване на пръсти или очевидни знаци, като размахването на два пръста над дланта, указващо ходене. По-голямата част от мълчаливите си реплики изразяваше както сега — с подбелени очи, проницателни погледи и поклащания на глава. Като се имаше предвид колко често изглеждаше раздразнен, истинска мистерия бе защо търпи Ейдриън. След първата мисия до Короносната кула и двамата бяха убедени, че Аркадиус си е изгубил ума. Ройс мразеше Ейдриън, чувството бе споделено. Единствената причина да продължат тогава бе общата им ненавист. Ройс искаше да види Ейдриън да се предава или да умира, а Ейдриън отказваше да му предостави удоволствието и от двете. Разбира се, случилото се не бе очаквано от никой от двамата — бяха заловени.
Ройс вдигна ръка с дланта нагоре и Ейдриън застина неподвижен, сякаш играеше някаква детска игра. Видя как партньорът му накланя глава като куче, вслушвайки се. Ройс поклати глава и му направи знак да го последва.
Бяха оставили останалите от отряда на брега, на безопасно разстояние някъде около мястото, където Ариста бе намерила платното. Двамата изследваха кораба. Изглеждаше изоставен, но Ройс не искаше да рискува. Откритото на палубата само затвърди впечатлението за изоставеност. Дървото се беше износило, боята се лющеше, наоколо щъкаха раци, очевидно нанесли се тук от известно време. Табелката на носа указваше, че корабът се нарича „Предвестник“. Но имаше още една мистерия, която трябваше да бъде разбулена. Корабчето бе дребно в сравнение с „Изумрудената буря“, достатъчно голямо единствено за една каюта под палубата. Трябваше да проверят какво има вътре.
Вратата беше затворена и Ройс пристъпи внимателно към нея, сякаш беше усойница, готова да се стрелне. Достигайки кабината, хвърли поглед през рамо към Ейдриън, който изтегли мечовете си. Крадецът внимателно хвана дръжката. Ръждясалият метал заяждаше. Тогава вратата поддаде със скърцане и се удари във вътрешната стена. Ейдриън се хвърли напред — за всеки случай. Очакваше каютата да бъде празна, но за своя изненада вътре видя човек.
Той лежеше на малка койка. Бе мъртъв, лицето му бе изгнило. Очите и устните липсваха, а по-голямата част от плътта бе изядена, вероятно от раците. Ейдриън прецени, че мъжът е умрял неотдавна, със сигурност преди по-малко от година, може би по-малко и от шест месеца. Носеше моряшки дрехи, а около врата си бе увил бяла кърпа.
Ейдриън прошепна:
— Боже, това…
Ройс кимна.
— Бърни е.
Ейдриън си спомняше Бърни като жилавия мачтови от „Изумрудената буря“. Заедно със Стаул — когото Ройс бе убил — доктор Леви и историка Антън Булард бяха работили за страж Траник. Третият и последен отряд, пратен от патриарха за рога. За последно Ейдриън ги видя в тъмниците на Замъка на четирите вихъра.