Още веднъж мъжете натиснаха, веригата се опъна, корабът се повдигна. Повей на вятъра блъсна марсела и корабът се стрелна драматично. Дъното простърга и се откъсна. Понесоха се по вълните.
Разнесе се ликуване, всички се бяха ухилили до уши. Уайът изтича на кърмата до Ариста и грабна кормилото.
— Извадихме късмет — рече той, плувнал в пот. — Впрочем, добра работа.
— Благодаря.
— Продължавайте да въртите! Да видим дали ще спасим котвата.
Сега кабестанът се завъртя лесно. Бързо преодоляха разстоянието, на което се бяха отдалечили Моувин и Олрик. Ариста гледаше как веригата се поклаща под тях. Имаше внезапно накланяне, което я сепна, сетне чу бързото тракане на палците, докато котвата се издигаше.
— На въжетата! — изкрещя Уайът. — Готови за обръщане!
Погледна към океана и завъртя силно кормилото. Корабът се обърна.
— Завърти реите, поворот на щирборда!
Всички останали се отдръпнаха, за да могат Ейдриън, Ройс и Елдън да работят с въжетата необезпокоявани. Корабът извъртя нос към морето и вятърът изду платната, накланяйки го настрана.
— Улови вятъра!
Ариста се хвана за парапета, ужасена от внезапната скорост, която корабът бе набрал, както и от наклона на палубата. Притеснена от евентуално потапяне, тя гледаше неспокойно как мачтата се накланя.
— Готово! — възкликна Уайът с широка усмивка. — Лети, „Предвестник“, лети!
Сякаш чул думите му, корабът разсече една вълна и се плъзна над водата, потапяйки се отново сред куп пръски.
— Добро момиче!
Трудно ѝ беше да държи горещата чаша. Бе я поела с две ръце, но палубата отказваше да се задържи на едно място и я караше да се олюлява. Ариста се приближи към Майрън, който трепереше, опрял гръб на мачтата.
— Заповядай — рече тя, коленичейки, като му подаде димящата чаша.
— За мен? — попита той и принцесата кимна. Той пое чашата и подуши. — Чай? — рече, сякаш напитката представляваше някакво чудо. — Горещ чай.
— Помислих, че нещо топло няма да ти навреди.
Майрън я изгледа с такава благодарност, че за миг тя очакваше сълзи от негова страна.
— Не… не зная какво да кажа.
— Това е просто чай, Майрън. Не е кой знае какъв труд.
— Трябвало е да запалите печката, а това със сигурност е било трудно. Аз не бих се справил с това на борда на кораб.
— Аз… не използвах печката.
— Но е трябвало да кипнете вода… О… — рече той, снижавайки глас.
— Да, използвах малък трик — тя размаха пръсти.
Той погледна към чашата.
— Ако не го искаш, няма проблем. Просто сметнах…
Монахът сръбна шумно.
— Чудесен е. Сварен с магия и приготвен специално за мен от една принцеса. Това е най-хубавият чай, който съм пил. Благодаря ви.
Тя се позасмя и седна, преди нова корабна конвулсия да я е съборила.
— Напоследък се случва да забравя, че съм принцеса. От много време не съм гледала така на себе си.
— И все пак, това е удивително мило.
— Това мога да сторя — каза тя. — В последно време се чувствам безполезна. Поне мога да готвя. Проблемът е, че не зная как точно. Но мога да кипвам вода по-добре от всекиго. Ще направя една чаша и за Ройс. Според Ейдриън в морето го хващала морска болест, но сега Ройс е на такелажа. Обаче като се има предвид с каква скорост пътуваме, скоро отново ще сме на твърда земя.
Майрън наклони чашата към устните си и отпи.
— Великолепен е на вкус. Свършили сте отлична работа.
Тя се подсмихна:
— Щеше да кажеш същото и ако беше отвратителен. Оставам с впечатлението, че бих могла да ти поднеса помия, а ти пак ще се престориш на доволен.
Той кимна.
— Истина, само че няма да е преструвка.
Тя отвори уста да протестира, сетне се отказа.
— Искрен си, нали?
Той кимна и отново отпи.
— Не ти трябва много, нали, Майрън?
— Антън Булард е казал: „Когато не очакваш нищо от света — нито светлината на слънцето, нито милувката на водата, нито въздуха — всичко е чудо, а всеки миг е подарен.“
— И ти не очакваш нищо от света?
Майрън я погледна объркано.
— Аз съм монах.
Принцесата се усмихна и кимна.
— Трябва да научиш и мен. Аз очаквам твърде много. Искам твърде много… неща, които не мога да имам.
— Желанието може да носи болка, но съжалението също.
— Това е едно от нещата, които имам в изобилие.
— Платно! — долетя гласът на Ройс някъде над тях.
— Къде? — обади се Уайът откъм кормилото.
— На щирборда, ще го видите след около минута.
Ариста и Майрън се изправиха и се приближиха към борда. Мрачният нос на „Предвестник“ разцепваше с бяла пяна лъчистозелените води. Градът бе нараснал, Ариста вече виждаше постройките в детайли — прозорци, прагове, стълбища и куполи.