Могъществото на силата ѝ бе неизразимо. Всичко — всяка капчица, всеки дъх, всеки удар на сърцето — бе под нейна власт. Усещаше ги, докосваше ги, играеше си с тях. Бе неустоимо, като погалването на ужасен сърбеж. Остави силата да се лее. Бе толкова могъща. Не само контролираше силата, тя представляваше силата и силата бе тя. Извиваше се, пенеше се, искаше да расте, да се върти, да расте. Усещаше нарастваща инерция, подобно на запратена от връх скала. Това я изпълваше с вълнение, обожаваше движението — свободата! Тя се отпусна, оставяйки се на усещането, разпростирайки се, докато се превръщаше в част от симфонията, която изпълняваше — толкова величествена — толкова красива. Искаше единствено да се слее с цялото, да стане…
Престани!
Идеята бе дисонанс. Фалшива нота. Скъсана струна.
Престани! Спри!
Далечен глас се провикваше, борейки се да надделее над кресчендото на създадената от нея музика.
Овладей се!
Не искаше да слуша, не ѝ харесваше този звук. Нарушаваше мелодията.
Ти ги убиваш!
Естествено, че ги убивам. Това е идеята.
Гхазел ги няма! Не тях убиваш! Спри!
Не. Не мога.
Можеш!
Няма. Не искам да спирам. Твърде прекрасно е, за да спра, твърде невероятно. Трябва да продължа. Толкова е…
Ариста се събуди с мъчително главоболие. Толкова бе остро, че чак очите я боляха. Беше в каютата, легнала на койката, където бяха намерили Бърни. Окачен на кука фенер се поклащаше, хвърляйки бягащи сенки ту върху една стена, ту връз друга.
Тя извърна глава и болката зад очите ѝ изригна.
— Ох! — прошепна тя.
Вдигна ръка и усети превръзка около главата си. Нещо притискаше тила ѝ, където превръзката се сплиташе сред косата. Оттегляйки ръка, тя видя кръв по пръстите си.
— Добре ли сте? — попита Майрън. Той стоеше на малка табуретка край нея и пое ръката ѝ в своята.
— Какво стана? — попита принцесата. — Главата ми ще се пръсне.
— Извинете ме за миг — рече монахът, отваряйки вратата към палубата. — Будна е — викна той.
Моментално Ейдриън и Олрик влетяха вътре, привеждайки глави от фенера.
— Добре ли си?
— Защо всички ме питат това? Да, добре съм… в общи линии. Но главата ме боли.
Тя бавно се изправи.
Ейдриън изглеждаше измъчен.
— Съжалявам.
Тя присви очи към него, което само допринесе за главоболието ѝ.
— Ти си ме ударил?
Ейдриън кимна.
— Защо?
— Трябваше да го стори — вметна Олрик с трагично изражение.
— Ти… като че изгуби контрол.
— Какво искаш да кажеш?
Ариста го видя да поглежда към прага.
— Какво има? Какво е станало?
Тя се изправи, олюлявайки се леко, все още усещайки болка и световъртеж, на всичкото отгоре се чувстваше и изцедена. Ейдриън протегна ръка и ѝ помогна. Тя приведе глава, доволна, че не я удари в прага. Пристъпи на палубата.
— Мили Марибор! — ахна тя.
„Предвестник“ бе потрошен. Мачтата я нямаше, бе останала само разцепената основа. Дъските по палубата бяха разкъртени. Една дъска дори се бе разцепила, а на щирборда близо до носа имаше дупка, разкриваща корпуса. Марселът го нямаше, заедно с реята, а гротът лежеше на палубата окъсан. Перилата на бакборда липсваха.
— Аз съм сторила това? — запита тя, шокирана. — Божичко, някой… — тя се огледа, дирейки лица. — Гаунт, Магнус, Моувин, Олрик, Ейдриън… Къде са Ройс, Уайът и Елдън?
— Добре са. Работят по кораба. Всички са добре — каза ѝ Олрик. — Благодарение на Ейдриън. Опитахме се да ти говорим, разтърсвахме те. Уайът дори те поля с вода. Ти просто стоеше, мърморейки си и шавайки с пръсти, докато корабът се разпадаше.
Моувин ѝ се усмихваше и кимаше. На челото му имаше дълбок белег, а бузата му бе почервеняла.
— И това ли е мое дело?
— Всъщност полетял скрипец го стори. Не бях достатъчно умен да го отбягна.
Той все още ѝ се усмихваше, но зад това се криеше нещо — нещо ужасно — нещо, което тя никога не бе виждала по лицето му — страх… страх от нея.
Тя седна на палубата, усещайки как силата се отцежда от краката ѝ.
— Толкова съжалявам — прошепна тя.
— Всичко е наред — каза ѝ Олрик. В гласа му отново се долавяше опасение. Те я наобиколиха, но никой не се приближи.
— Съжалявам — повтори тя. Очите ѝ се изпълниха със сълзи и тя ги остави да текат по бузите ѝ. — Просто исках…