Гласът я изостави и тя захлипа.
— Няма за какво да съжалявате — каза Ейдриън. Боецът пристъпи напред и коленичи край нея. — Вие ни спасихте. Гоблините ги няма.
— Да — рече Моувин. — Най-страшното нещо, което съм виждал. Беше като… като това, което казваха, че Есрахаддон би направил, само дето той никога не го е правил. Беше…
— Беше точно от каквото се нуждаехме — довърши вместо него Ейдриън. — Ако не беше тя, вече всички щяхме да сме мъртви и, доверете ми се, смъртта щеше да е изключително неприятна. Благодаря ви, Ваше Височество.
Тя погледна към Ейдриън. Заради сълзите не го виждаше ясно. Той се усмихваше. Тя обърса лице и отново се вгледа в него внимателно. Изучаваше очите му.
— Какво? — попита той.
— Нищо — отвърна принцесата.
Ръката му се протегна и докосна бузата ѝ.
— Какво има? — отново рече Ейдриън.
— Не… не искам… — тя се поколеба и пое дъх. — Просто не искам хората да се страхуват от мен.
— Тази стрела вече е напуснала тетивата — рече Дигън Гаунт.
— Млъкни, Гаунт — изръмжа Олрик.
— Погледнете ме — каза боецът и като постави пръст под брадичката ѝ, леко повдигна главата ѝ. — Изплашен ли изглеждам?
— Не — каза тя. — Но може би… трябва да бъдеш.
— Уморена сте.
— Аз… наистина съм много изморена.
— Известно време ще дрейфуваме, така че защо не полегнете? Убеден съм, че нещата ще изглеждат по-добре, когато се събудите.
Тя кимна, усещайки главата си като канара връз раменете.
— Елате — рече той, помагайки ѝ да се изправи на крака. Тя се олюля и той я прегърна през кръста, помагайки ѝ да слезе в каютата, където Майрън бе приготвил леглото.
— Майрън ще ви наглежда — увери я Ейдриън, подпъхвайки завивките ѝ. — Сега поспете.
— Благодаря ти.
Той отстрани мократа коса от очите ѝ.
— Това е най-малкото, което мога да сторя за своята героиня — рече той.
Тя крачеше бързо по Парадния Мар, широката алея, обгърната с цъфнали дървета. Розовите цветчета се носеха във въздуха, изпълвайки го с ухание, създавайки пролетна виелица.
Бе празник, навсякъде имаше сини и зелени знамена. Вееха се над покривите и в ръцете на минувачите. Улиците бяха задръстени от хора. Пътуващи менестрели пееха и свиреха. Барабани оповестиха нов парад, този представляващ процесия на слонове, следвани от колесници, наперени коне, танцуващи жени и горди войници. Търговци приканваха тълпата да опитат сладкишите, ядките и ферментиралите напитки — Трепети — извлечени от цветчетата на дърветата. Млади момичета търчаха от врата на врата, раздаващи букетчета цветя в имперски цветове. Благородници в колесниците си носеха ярки туники. Златни огърлици засенчваха следобедното слънце. По балконите стояха по-възрастни жени, размахвайки пъстроцветни шалчета и крещейки думи, невъзможни за разгадаване заради глъчката. Момчета с кошници се промушваха сред тълпата, продавайки дрънкулки. Човек можеше да си купи три медни брошки за три пита или пет за един кенг. Имаше съревнование кой ще събере най-разнообразната колекция до края на деня.
А той беше прекрасен.
Тя бързо подмина пълчищата хора на имперския площад. От дясната ѝ страна се издигаше каменната ротонда на Цензариума, а вляво се издигаше по-простовата колонада на Тешлорската зала. Пред нея, в края на булеварда, се издигаше златният купол на палата — домът на императора на света. Подмина фонтана Улуриум, прекоси Мемориалната градина, достигайки до стълбите на двореца — нямаше нито един пазач. И никой не забелязваше. Всички бяха твърде заети да празнуват. Тази част от плана Венлин бе изготвил добре.
Тя влезе в мраморната зала, тъй прохладна и елегантна, а запалените аромати напомняха за тропически дървета и планински върхове. Палатът беше величествен, красив и толкова монолитен, че бе трудно да повярва в случващото се.
Стигна до дългата галерия, колонадата от украсени с по три лъва колони, всеки царствено гледащ надолу към минувачите.
Йолрик я чакаше.
Старецът се бе облегнал на тояжката си. Дългата му бяла брада беше в безпорядък.
— Значи дойде — поздрави я той. — Но аз знаех, че ще го сториш. Знаех, че някой ще дойде. Бих предположил, че щеше да си ти.
— Това е неправилно. Точно ти би трябвало да виждаш това!
Йолрик поклати глава.
— Правилно, грешно — тези думи нямат значение извън умовете на хората. Това са просто илюзии. Има само съществуващо и отсъстващо, минало и бъдеще.