— Тук съм да определя тази ценност за теб.
— Зная. Трябваше да предположа. Изглежда подозренията ми не са били напразни. Това е вторият път. Отне ми дълго време да открия това, но в света има последователност. Разтърси го — и той се самопоправя, което трябва да е невъзможно, хаосът трябва да поражда хаос. Редът трябва да е само една вероятност, удавена в останалите пермутации. Но ако се самопоправи отново, ако редът възтържествува, тогава би могъл да остане само един отговор. Действа друга сила — невидима ръка — и аз мисля, че зная същността ѝ.
— Не разполагам с време отново да обсъждам теорията ти.
— Нито аз се нуждая от теб. Както казах, най-накрая открих. Легендите са истина.
Тя бе раздразнена. Той препречваше пътя ѝ, но не атакуваше. Само бърбореше за маловажни теории. Нямаше време за метафизични спорове относно екзистенцията, ред срещу хаос или за ценностите на добро и зло. Трябваше да си проправи път край него, но Йолрик бе единственият човек, когото не можеше да се надява да надвие. Нямаше да рискува с битка, когато тя можеше да бъде отбягната.
— Заставаш ли на страната на Венлин или не?
— Да се съюзя с епископа? Не.
Тя усети огромно облекчение.
— Ще ми помогнеш ли? Заедно можем да го спрем. Заедно можем да спасим императора. Да спасим империята.
— Не бих се нуждал от твоята помощ, за да сторя това.
— Значи ще допуснеш да се случи?
— Разбира се.
— Защо?
— Нуждая се от разтърсването. Една проява не е достатъчна за откриването на последователност. Трябва да видя дали ще се коригира — и евентуално как. Трябва да открия следите, които да проследя до източника. Легендите са истина — вече зная това, но все още искам да видя лицето му.
— Нямам представа за какво говориш!
— Няма и как да знаеш.
— Ще се опиташ ли да ме спреш или не?
— Разтърсването, момчето ми. Веднъж започнато, никога не го докосвам. Ти върви, стори нужното. Тук съм само да наблюдавам. За да видя дали мога да зърна лицето зад невидимата ръка.
Тя бе объркана, смаяна от незаинтересованото отношение на Йолрик — но това нямаше значение. Важното беше, че той няма да се намесва. Най-голямото ѝ препятствие бе отстранено. Сега трябваше да се изправи срещу Венлин.
— Тогава сбогом, стари учителю, защото никога не ще те видя отново.
— Не, няма. Бих ти пожелал късмет, но не вярвам в съществуването му. Но все пак подозирам, че ще имаш повече от късмет със себе си — невидимата ръка.
Глава 14
Златото
Таванът на имперската тронна зала бе изографисан като лятно небе и Модина все още го намираше красив. Отново облечена в царствената си рокля, тя стоеше на своя трон. Престолът се намираше върху пиедестал, до който отвеждаха дванадесет стъпала. Не можеше да не си припомни дните, в които я бяха карали да се упражнява пред него.
— Помниш ли дъската, която нареди да пришият в роклята ми? — обърна се тя към Нимбус, който внезапно изглеждаше притеснен.
— Свърши работа — отвърна той.
— Кой е наред?
Нимбус плъзна поглед по пергамента в ръцете си.
— Бърнард Грийн, свещар от Олбърн.
— Нека влезе. И да сложат още една цепеница в камината, измръзвам.
За разлика от залата за пиршества, тронната зала не се използваше особено често — или поне не досега. Когато императрицата представляваше митично създание, тронната зала бе запечатана. Сега, когато Модина съществуваше от плът и кръв, залата още веднъж бе отворена, ала оставаше неизменно студена, сякаш щеше да е нужно време да бъде прогонен студът, натрупал се от години на забрава.
Нимбус махна на чиновника. Миг по-късно влезе някакъв нисичък човечец. Очите му бяха малки, а носът — тесен и издължен. У Модина моментално се появи асоциация за катерица. Припомни си как бе присъдила на Етелредовата свита подобни прякори, преди да научи имената им.
— Ваше Възвишено Високопреосвещенство — рече той с треперещ глас, покланяйки се тъй ниско, че челото му докосна пода.
Зачакаха. Той не помръдна.
— Стани — каза му тя. Той се изправи като детска играчка, но отказа да я погледне. Всички правеха това. Намираше го за дразнещо, но разбираше, че това е дълголетна традиция. Щеше да е още по-смущаващо да се опитва да я промени. — Говори.
— Ами… Ваше Възвишено Високопреосвещенство… аз… ами… свещар съм от Олбърн.