— Императрице? — попита Мърси.
— Да?
— Когато умреш, срещаш ли и останалите умрели?
— Не зная. Кого искаш да срещнеш?
— Липсва ми мама.
— О, това е различно — каза ѝ тя. — Убедена съм, че дъщерите и майките винаги биват събрани.
— Наистина?
— Разбира се.
— Тя беше много красива. За мен също казваше, че съм красива.
— Така е.
— Каза ми, че когато порасна, съм щяла да бъда принцеса, но вече не мисля така. Не мисля, че изобщо ще порасна.
— Не говори така. Ако майка ти е казала, че ще си принцеса, трябва да ѝ се довериш — майките разбират тези неща — тя прегърна момичето и я целуна по бузата. Мърси бе тъй малка и деликатна. — Сега е късно и е време да спиш.
Издигаше се ярка луна.
Модина се замисли за петдесет и осемте мъже навън, оставени на пост на заснежен хълм, търпящи студа по нейна заповед. Някои щяха да изгубят пръсти заради измръзване, други носове или уши, някой дори можеше да умре от студ — както баща ѝ едва не бе умрял в онази буря. Може би се бяха сврели в някоя изкопана в снега дупка, напразно дирейки защита с тънкото вълнено одеяло от жестокия мраз. Сигурно трепереха неудържимо, вкочанявайки се, докато по брадите и веждите им се образуваше скреж.
Мислеше за тях и изпитваше вина. Умираха по нейна заповед, но тя се нуждаеше от тях. Колкото и да ѝ се искаше да бъдат по-добре, колкото и да ѝ се щеше времето да се стопли, тя погледна към сияещите звезди, прошепвайки:
— Моля те, Марибор, зная, че не съм твоя дъщеря, аз съм обикновено селско девойче, което дори не трябва да е тук, но моля те, моля те, нека остане студено.
Тя заспа и се събуди няколко часа по-късно. Стаята бе мрачна, новите дърва вече бяха догорели. Извън завивките царуваше студ.
Мърси я бе събудила. Тя риташе и се мяташе под одеялата, все още затворила очи. От устата ѝ се сипеха изплашени стонове, подобно на ужасените звуци на някой със запушена уста.
— Какво ѝ е? — попита сънено Али. Косата ѝ бе разчорлена.
— Вероятно сънува кошмар — Модина нежно докосна рамото на Мърси и леко го стисна. — Мърси? — рече тя. — Мърси, събуди се.
Момиченцето ритна още веднъж, сетне утихна. Очите ѝ се отвориха и нервно се завъртяха наляво и надясно.
— Всичко е наред. Беше просто кошмар.
Мърси се бе вкопчила в императрицата и трепереше.
— Няма нищо, всичко е наред.
— Не — заекна момиченцето. — Не е. Видях ги. Видях елфите да влизат в града. Нищо не ги спря.
Модина я потупа по главата.
— Било е просто сън, кошмар, предизвикан от това, за което говорихме преди да заспиш. Казах ти, че няма да им позволя да ни наранят.
— Но вие не успяхте да ги спрете — никой не успя. Стените се срутиха и летящи чудовища опожариха къщите. Чух хората да крещят в дима. Имаше светкавица, земята се разтърси и стените паднаха. Те нахлуха на бели коне, облечени в синьо и златно.
— Синьо и златно? — попита Модина.
Мърси кимна.
Сърцето на Модина прескочи един удар.
— Видя ли елфите, когато бягахте от университета?
— Не, само летящите чудовища. Бяха много страшни.
— Откъде знаеш, че се обличат в синьо и златно?
— Видях ги в съня си.
— Какво друго видя? Откъде дойдоха?
— Не зная.
— Каза, че са били на коне. С тях ли бяха дошли тук или с кораби?
— Не зная. Просто ги видях да влизат в града на коне.
— Помниш ли от коя порта?
Тя поклати глава, изглеждайки още по-изплашена. Императрицата се опита да се успокои, опита се да се усмихне, но и двете не ѝ се удадоха. Вместо това се изправи. Подът бе студен, но тя не обърна внимание. Закрачи, потънала в мисли.
Не е възможно едно дете да вижда бъдещето в сън — нали? Но това бе изрекъл патриархът: „долетяха на ослепителни коне, в сияйно златно и лъскаво синьо“. Обаче древното описание може да не се отнася до сегашните елфи.
— Помниш ли къде се намираше, когато ги видя да влизат през портата?
Мърси се замисли за миг.
— Бяхме на стената пред двора, където с Али си играем с мистър Рингс.
— Ден ли беше или нощ?
— Утрин.
— Можеше ли да видиш слънцето?
Тя поклати глава и Модина въздъхна. Ако само…
— Беше облачно — каза Мърси.
— Помниш ли от коя страна се намираше морето?
— Май тази — рече тя, изваждайки дясната си ръка от завивките.
— Убедена ли си?
Момичето кимна.
— Гледала си южната порта — рече Модина. — Вие двете заспивайте — рече им тя и изхвърча от стаята, нахлузвайки роба. Пазачът пред вратата се извъртя, стреснат.