Персепликуис

— Събуди канцлера и му кажи, че веднага искам да видя онзи Ентуисъл. Ще съм в кабинета на канцлера. Върви.

Тя затвори вратата и затича надолу по стълбите към четвъртия етаж, без да си прави труда да се облича.

— Ти там! — някакъв стражник се прозяваше. Веднага застана мирно. — Запали кабинета на канцлера.

По времето, когато Нимбус и съгледвачът се появиха, тя вече бе извадила карта на Уоррик и я бе разстлала върху бюрото.

— Какво става? — попита канцлерът.

— Ти си от юга, нали, Нимбус?

— Родом от Вернес съм, Ваше Високопреосвещенство.

— Това е край устието на Бернум?

— Да.

— Южно от Колнора има ли някакъв брод?

— Не, Ваше Високопреосвещенство.

Тя отново се загледа в картата. Двамата мъже изчакваха търпеливо.

— Значи елфите не могат да минат от запад, освен ако нямат кораби, а от север не могат да минат заради планините?

Модина вдигна глава, този път гледайки към съгледвача.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, на глъстънския път предизвикахме лавина — непроходимо е чак до късна пролет. Колнорските мостове също бяха разрушени.

— Не могат да дойдат и от изток или юг заради Бернум. Ами долината Рилан? Могат ли да минат оттам?

— Не, снегът е прекалено дълбок. Елф би могъл да мине отгоре му с подходящи обувки, но не и кон. А дори и да успееха, все още трябваше да прекосят Фарендел Дурат, а тези проходи са запушени.

Императрицата продължи да изучава картата.

— Ако армията им искаше да ни нападне откъм южната порта, по кой път биха тръгнали?

— Не могат — каза съгледвачът. — Бернум можеше да бъде прекосена само в Колнора, а тамошните мостове бяха сринати.

— А ако заобиколяха Колнора? Ако прекосяха реката по̀ на юг?

— Южно от Колнора Бернум е широка и дълбока. Няма брод или мост — само онези в Колнора, но тях вече ги няма.

Модина забарабани с пръсти по бюрото, взирайки се в пергамента.

— Какво има, Ваше Високопреосвещенство? — попита Нимбус.

— Не зная — отвърна тя. — Но определено пропускаме нещо. Не студът забавя напредването им. Може би те искат да си мислим това, но аз съм убедена, че ни заобикалят. Смятам, че ще нападнат от югоизток.

— Но това не е възможно — рече съгледвачът.

— Това са елфи. Знаем ли наистина какви са възможностите им? Ако успееха да преминат, какво ще правим?

— Зависи къде са прекосили. Биха могли да ни разделят от Бректъновите сили на изток — или да се появят необезпокоявани от юг.

— Ваше Високопреосвещенство, познавам всеки инч от Бернум. Като момчета с братята ми целогодишно пренасяхме стоки по реката от Колнора до Вернес. Няма брод. Широка и дълбока е колкото езеро, а течението е убийствено. Дори и лете е невъзможно да се прекоси без лодка. А зимата би било самоубийство.

Решението бе прекалено важно, за да бъде взето заради един детски кошмар, макар сърцето ѝ да ѝ казваше, че Мърси е права. Погледът ѝ попадна на медната брошка във формата на факла, която Ентуисъл носеше на гърдите си.

— Каква е тази брошка? — попита тя.

Той погледна надолу и се усмихна засрамено.

— Сър Бректън ме възнагради за подпалването на огъня, сигнализирал прекосяването на Галевир от елфите.

— Значи си видял армията им?

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Какъв цвят са униформите им?

Въпросът ѝ го изненада.

— Синьо и златно.

— Благодаря ти. Свободен си. Иди да си доспиш. Почини си.

Съгледвачът кимна, поклони се и излезе.

— Какво мислите, Ваше Високопреосвещенство?

— Искам Бректън и войниците му да бъдат отзовани от Колнора — рече тя. — Няма да оцелеем, Нимбус. Дори и след всичко, което сторихме. Те ще пробият защитата ни, ще срутят стените и ще проникнат в двореца.

Нимбус не каза нищо. Остана спокоен.

— Ти вече знаеш това, нали?

— Не тая илюзии, Ваше Високопреосвещенство.

— Няма да позволя семейството ми да бъде отново унищожено.

— Все още има надежда — рече ѝ той. — Вие сте се погрижили за това. Остава ни само да чакаме.

— И да се молим.

— Ако чувствате, че от това би имало полза.

— Ти не вярваш ли в боговете, Нимбус?

Той се усмихна кисело.

— Със сигурност вярвам, Ваше Високопреосвещенство. Просто не мисля, че те вярват в мен.

Глава 15 Персепликуис

„Предвестник“ достигна брега без особено достойнство. Уайът успя да спретне платно от останките, което прикрепи на един прът, гордо издигнал се на мястото на старата мачта. Вече не хвърчаха над вълните, а вместо това плуваха едва-едва, но и така достигнаха брега. Някъде по-натам Ройс бе видял пристан, който отбягнаха, вместо това пускайки котва в един закътан залив. Тук брегът представляваше малко парченце земя, обградено от големи натрошени блокове, издигащи се до пояс. Бяха пръснати като играчките на някое вбесено великанче. Блестяха от морската влага, а най-близките до водата бяха обраснали с гъст мъх.