— Притеснява ме липсата на чайки — рече Уайът, привързвайки въжето за една скала, която се издигаше в пясъка като гигантски пръст. — Само изоставените плажове са без чайки.
— Наистина ли? — попита Ейдриън. — Чайки? Бих си помислил, че светещата зелена вода ще те притесни повече.
— И това го има.
Магнус стъпи първи на брега. Стовари се сред пясъка и затича нагоре към каменните блокове, докосвайки ги с ръце, сякаш да се увери в съществуването им. Ройс беше втори. Лицето му бе започнало да придобива собствена зеленина. Елфическата му кръв го правеше податлив на морска болест и Ейдриън си припомни мизерните дни, които партньорът му бе прекарал в началото на престоя им на „Изумрудената буря“. Олрик и Моувин слязоха с широко разтворени очи, оглеждайки камъните с възхита. Ариста бе последна, придружавана от Майрън, който държеше ръката ѝ. Бе спала повече от два часа, а все още имаше дълбоки сенки под очите си. Достигайки плажа, тя се обърна назад да погледне кораба. По лицето ѝ пробяга разкаяние.
— Не е в много добра форма за обратното пътуване — рече Уайът, поглеждайки към принцесата. — Мислех си, че двамата с Елдън бихме могли да останем тук, за да поработим върху нея, докато вие търсите рога. Бих могъл да спретна няколко скрипеца в онези скали, с помощта на Елдън ще мога да сложа нова мачта, ако намерим нещо подходящо. В най-лошия случай бих могъл да постегна сегашната мачта и да оправя кливера. Също мисля, че кормилото се нуждае от малко работа. Трябва да запуша и пробойните, иначе ще потъне. Имам нужната смола. Трябва само да запаля огън и да изтегля кораба от водата, за което ще помогне отливът.
— А ако Гхазел те видят? — попита Ариста.
— Ще сторя всичко по силите си, за да избегна това, но ако наминат, предполагам, че ще се скрием сред скалите. Надявам се, че след днешния ден за известно време няма да ги виждаме. Вероятно разполагаме с няколко дни преди пристигането на нов кораб.
— Въпросът е, че съм тук заради моряшките си умения, нали? Не мога да въртя меч като Пикъринг или Ейдриън, а и не затова присъствам. Както и Елдън. Пък и може да оставите излишния багаж тук, за да пътувате по-бързо.
Ариста кимна. Не се чувстваше достатъчно силна, за да спори.
— Наистина не исках да ви удрям силно — каза ѝ Ейдриън, докато принцесата присядаше в пясъка.
— Какво? — запита бавно тя. — А, не, не е главата. Просто се чувствам изтощена, дори и след съня. Сякаш съм бродила мили наред и не съм спала седмици. Ти знаеш по-добре от мен — това нормално ли е след удар по главата?
— Не — отвърна боецът. — Обикновено просто пулсира болезнено известно време.
— Чувствам се като при настинка — слаба, изморена. Умът ми не може да се фокусира. А и сънищата при всяко заспиване със сигурност не помагат.
— Какви сънища?
— Ще ме помислиш за побъркана — посрамено рече тя.
— Помислих си го още при запознанството ни.
Тя се подсмихна.
— В сънищата си не съм аз — мисля, че съм Есрахаддон, само че много години назад, още преди градът да е разрушен, преди убийството на императора.
— Така става, като носите тази роба.
Тя сведе поглед.
— Прекрасна е — много е топла, а някога да си носил одежда, която свети?
— Малко е страховита.
— Може би.
Постояха мълчаливо. Елдън и Уайът обикаляха около кораба, оглеждайки корпуса. Олрик и Моувин се катереха по скалите като деца. Майрън стоеше на няколко фута встрани и ги наблюдаваше.
Ейдриън се взираше във вълните, разплискващи се досами краката им. Скоро щяха отново да поемат на път, но сега просто се наслаждаваха на солидната земя. След малко щеше да смушка Ройс, но искаше да му даде няколко минути. Очакваше предстоящите опасности да бъдат по-големи и предпочиташе Ройс да бъде във върхова форма.
— Трябва да ти благодаря — рече Ариста с наведени очи и тих глас, като че се изповядваше.
Той я погледна любопитно.
— За какво?
— За удара по главата — отвърна тя, повдигайки глава да разтрие удареното. Свали превръзката. — Олрик беше прав. Изгубих контрол.
Косата ѝ падаше пред лицето — кестенява завеса, разкриваща само връхчето на носа ѝ.