— Трудно е да се обясни усещането — силата — сякаш мога да правя всичко. Представяш ли си да знаеш, че можеш да сториш всичко? Вълнуващо е, примамливо — притегля те и го желаеш. Усещаш как ставаш част от нещо по-голямо, сливаш се с него, манипулираш го. Усещаш всяка капка вода, всяко стръкче трева — и ставаш тях — част от всичко, въздуха и звездите. Искаш да видиш докъде ще стигнеш, къде са ограниченията, но частица от теб знае — ограничения няма.
— Никога преди не бях правила нещо толкова мащабно. Разстлах се прекалено. Слях се твърде много. Мисля, че зачезвах. Чувството бе толкова удивително, да усещам света да ми се подчинява, сякаш ми принадлежи — или аз му принадлежах… вече не мислех. Просто чувствах. Не зная какво щеше да стане, ако ти не беше…
— Ако не ви бях тропнал?
— Да.
— Радвам се, че не се сърдите — рече той и бе искрен. — Повечето ударени от мен хора се свестяват с по-различно отношение.
— Предполагам — тя отметна косата си и наклони глава към него. Усмихваше се срамежливо. — Има и нещо друго, за което бих искала да ти благодаря.
Той отново я погледна — объркан и леко разтревожен.
— Искам да ти благодаря, че не се страхуваш от мен.
Косата ѝ бе сплетена, лицето изпито и изморено. Очите ѝ бяха унили, устните бледнееха. На връхчето на носа ѝ имаше малко пясък. Челото ѝ бе прерязано от бръчици — породени от притеснение.
Има ли друга като нея?
Той се бореше с внезапния порив да изчисти пясъка от носа ѝ.
— Кой казва, че не се страхувам от вас? — попита я той.
Видя я да обмисля думите му и почувства, че е по-добре да прекрати разговора, преди да е казал нещо глупаво. Стана, отръска пясъка и тръгна да си търси торбата. Точно бе достигнал кораба, когато двамата разузнавачи се завърнаха.
— Там има път — ухилено обяви Моувин.
Спуснаха се до кораба, където си взеха раниците. Утолиха жаждата си с меховете вода.
— Удивително е — рече Олрик, обърсвайки брада. — Има огромни лъвски статуи — лапите им са по-високи от мен! Това наистина е Персепликуис. Нямам търпение да вляза в града. Трябва да вървим.
— Уайът и Елдън възнамеряват да останат тук — каза му Ейдриън.
— Защо? — запита кралят, притеснен и може би леко раздразнен.
— Планират да поправят кораба докато ни няма, за да е готов, когато се върнем.
— А, добре, това звучи смислено — наистина смислено. Сега да си вземем нещата и да потегляме. Цял живот чакам да видя това.
Олрик и Моувин отидоха на борда, за да потърсят останалия си багаж.
— Крале — рече Ейдриън на Уайът, свивайки рамене.
— Бъди внимателен — каза му кормчията. — И дръж Гаунт под око.
— Гаунт?
— Прекалено си доверчив — рече Уайът. Кимна към мястото, където Дигън седеше близо до джуджето на един голям камък. — Прекарва много време с Магнус и беше необичайно любезен с мен и Елдън. Очевидно се сближава с неволните членове на отряда, опитвайки се да оформи своя група. Помниш ли какво ти казах на борда на „Изумрудената буря“? Във всеки екипаж винаги има един, който замисля бунт.
— А той е единствената ни надежда — отвърна Ейдриън с оттенък ирония в гласа си. — Ти също се пази. Както знаеш, с гоблините шега не бива. Стой нащрек. Не спи на кораба. Не пали огньове.
— Повярвай, спомням си арената на Замъка на четирите вихъра. Нямам желание отново да кръстосвам мечове с тях.
— Това е добре, защото тук не е арена и няма правила. Биха се нахвърлили отгоре ти като армия мравки.
— Късмет.
— На теб също. Погрижи се корабът да е готов за връщането ни. Бил съм на достатъчно мисии с Ройс, за да зная, че когато пътуването дотам е бавно, обратният път обикновено е бясна надпревара.
Руините на града започваха край водата, макар това да не бе очевидно, докато не напуснаха плажа и не навлязоха по-навътре в сушата, където перспективата бе по-широка. Големите каменни парчета бяха част от строшените мраморни стълбове, някога издигали се на височина сто фута. Узнаха това, когато намериха три още непокътнати колони, макар запазването им да представляваше истинско чудо.
Откриха пътя, за който Олрик и Моувин споменаха. Водеше началото си от нозете на два каменни лъва. Всеки от тях се издигаше на двеста фута, макар величието на единия да бе намалено от падналата му глава. Озъбената муцуна и развятата грива на другия компенсираха и другаря му.
— Имперските лъвове — промърмори Майрън, когато поеха в сянката им. Ройс поспря, за да запали фенера си.
— Виждала съм ги преди — прошепна принцесата, отметнала назад глава. — В сънищата си.