— Какво знаеш за това място, Майрън? — попита Ройс, вдигайки фенер, за да се взре в лабиринта натрошени камъни и руини.
— Кой автор би желал да чуеш? Антън Булард има превъзходна монография върху древните текстове, както и…
— Съкратено, ако обичаш.
— Добре. Ами, според легендите, това някога е било дребно селце, дом на фермерска дъщеря на име Персефона. Живеели в страх от елфите, които опожарявали околните села, избивайки до крак цялото им население — мъже, жени и деца. Селото на Персефона било на ред, но тогава се появил мъж на име Новрон. Той се влюбил в нея и се заклел да я спаси. Помолил я да напусне селото, но тя отказала, затова той решил да остане и да я защити.
— Той събрал мъжете и отблъснал елфическата атака, спасявайки селото. Разкрил се като Новрон, синът на Марибор, изпратен да защити децата му от алчността на чедата на Феррол.
— След много битки Новрон разгромил елфите в битката при Авемпарта и се възцарил мир. Искал да построи столица за империята си и дом за своята съпруга. Макар че владеел обширни земи, Персефона отказала да напусне селото си. Именно там Новрон построил града си, наричайки го Персепликуис — градът на Персефона.
— През годините той се разраснал до най-големия град в света. Записано е, че се простирал на пет мили, приютил прословут университет и библиотека. От всички краища на империята идвали учени. Там се намирал и имперският дворец — храмове, градини и паркове. В града имало фонтани с чиста вода и бани, където гражданите можели да се къпят в затоплени басейни.
— Персепликуис приютявал и имперската администрация — обширна система длъжности, администриращи империята, управляващи икономиката, социалните и политическите институции. Имало и такива, отговорни за отстраняването на потенциални дисиденти, престъпници и корумпирани чиновници. Естествено, тя била седалището и на Тешлорската гилдия и Цензарския съвет — имперските рицари и магьосниците, които съветвали и защитавали императора.
— Благодарение на бюрокрацията си императорът контролирал всички — от гори до мини, хамбари, корабостроителници и фабрики за платове. Корупцията била държана под контрол с назначаването на повече от един управител и честата им смяна. Никога не назначавали местни хора, които биха могли да имат връзки с администрираните. Дори проституцията била регулирана от империята.
— В Персепликуис били съсредоточени несметни богатства. Център на имперската търговия, обгръщаща цял Апеладорн, достигаща чак до екзотичните западни земи и на север до Естрендор, градът гъмжал от богато облечени търговци, а пътищата му били легендарни. Били широки, с настилка от добре положени камъни, идеално равни, простиращи се във всички посоки. От двете им страни били засадени дървета, за да пазят сянка. Били добре поддържани и надлежно маркирани. На равни интервали имало кладенци и заслони — за облекчение на пътуващите.
— Нямало глад, престъпления, болести. Няма отбелязани засушавания, нито наводнения, нито дори слани. Храната винаги била в изобилие, нямало бедни.
— Разбирам към какво се стремят империалистите — отбеляза Олрик.
— Което просто идва да покаже колко глупави могат да бъдат хората — рече Гаунт. — Без глад, без засуха, без болести, без бедни? Шансът това да се случи е толкова голям, колкото…
— Колкото ти да станеш император? — попита Ройс.
Гаунт се навъси.
— И какво трябва да търсим? — запита крадецът.
Майрън поклати глава.
— Не зная — отвърна той и погледна към Ариста.
— Гробът на Новрон — каза им принцесата.
— О — Майрън засия. — Трябва да се намира под двореца в центъра на града.
— Има ли как да го различим?
— Представлява огромна бяла сграда с купол от чисто злато — отвърна вместо него Ариста, спечелвайки си няколко изненадани погледа. — Предполагам.
Майрън кимна.
— Правилно предположение.
Движеха се както преди: Ройс отпред, както винаги избързал, изследващ сенки и цепнатини, а светлината му се поклащаше. На известно разстояние го следваха Моувин и Олрик по начин, напомнил на Ейдриън за лов на лисици. Ариста и Майрън крачеха заедно, оглеждайки се с голям интерес. След тях вървяха Магнус и Дигън, често шептейки. Процесията отново завършваше с Ейдриън, който редовно се озърташе назад. Вече му липсваха Уайът и Елдън.
Следваха пътя, който се виеше край срутени скали, докато накрая достигнаха великолепно павирана улица. Всеки камък от настилката бе оформен като шестоъгълник и лежеше на мястото си със смайваща точност. Тук най-сетне могилите от каменни отломки свършваха, което им позволяваше да гледат ширналия се пред тях древен град.