Огромни сгради от розов и бял камък, понесли белезите на времето, не бяха изгубили от красотата си. Това, което моментално привлече вниманието на Ейдриън, бе височината им. Колони и арки се извисяваха на стотици футове в небето, поддържайки великолепно украсени антаблемани и фронтони. Гигантски куполи от лъскав бронз и сгради с диаметър над сто фута безпрекословно спечелиха мястото на най-големите съзирани от него постройки. Колонади, понесли редици сводове, се простираха на стотици ярдове като прости декорации, застанали пред стените. Статуи на неизвестни люде бяха издялани с такава прецизност, сякаш всеки миг щяха да се раздвижат. Те украсяваха замлъкналите фонтани, пиедестали и фасади.
Величието на града спираше дъха. Смайващо бе и състоянието му. Всяка сграда, всяка колона, всеки камък изглеждаха сякаш паднали от много високо. Каменни блокове се бяха разместили — някои невъобразимо, извивайки се така, че привидно кацането на едно врабче щеше да предизвика срутване. Разрухата не бе равномерна, нито следваше определена схема. Някои сгради се бяха лишили от цели стени, а други бяха раздвижили само няколко камъка. Един пазар беше непокътнат — метли стояха изложени за продан. Грънчарска сергия предлагаше няколко непокътнати глинени урни, чийто керамичен червено-жълт блясък бе помрачен само от слой прах. От лявата страна на улицата, пред разтрошена четириетажна сграда, лежаха три скелета, все още облечени, но одеждите им изгнили.
— Какво е станало? — попита Гаунт.
— Никой не знае със сигурност — отвърна Майрън. — Макар да има много теории. Теодор Бриндъл твърди, че това бил гневът на Марибор заради убийството на неговата кръв. Деко Амос Упорития открил доказателства, че е дело на цензарите, по-конкретно на магьосника Есрахаддон. Професор Едмънд Хол, по чиито дири вървим сега, смята, че е било природно бедствие. След като прекосил соленото море и видял състоянието на града, в дневника си отбелязва, че древният град се намирал над голяма солна кухина, която се срутила при разтапянето ѝ от внезапно нахлуване на вода, което причинило срутването на града. Има и други, по-съмнителни теории, като например демони, дори и един слух за джуджетата, които го направили от злоба.
— Ба! — присмя се Магнус. — Човеците винаги обвиняват джуджетата. Изчезва бебе — джуджето е откраднало. Принцеса избягва с втория син на някой крал — джудже я примамило в дълбока тъмница. А когато я сварят с принца, той я бил спасил!
— Крал е наръган в гръб в собствения си параклис, кулата на принцеса е превърната в смъртоносен капан — обади се отпред Ройс.
— Приятели биват предадени и заключени в затвор — да, разбирам изненадата ти. Откъде изобщо им идват подобни абсурдни мисли?
— Проклети елфически уши — каза Магнус.
— Какво? — шокирано запита Гаунт. — Ройс е елф?
— Не, не е — рече Олрик. Погледна през рамо. — Или?
— Защо не го попиташ? — отвърна Ариста.
— Ройс?
Поклащащата се светлина спря.
— Не смятам, че сега е времето и мястото за обсъждане на произхода ми.
— Гаунт поде. Аз само питах. Не приличаш на елф.
— Защото съм мир. Само отчасти съм елф, а тъй като никога не съм срещал родителите си, повече не мога да кажа.
— Отчасти си елф? — каза Майрън. — Това е чудесно. Не мисля, че съм срещал елф някога. Макар че съм срещал теб, така че може да съм срещал и други, без да го зная. Но все пак е вълнуващо, нали?
— Това проблем ли ще бъде? — обърна се Ройс към краля. — Възнамерявате да се усъмните във верността ми?
— Не, не, нямаше — отвърна Олрик. — Ти винаги си бил верен слуга…
Ейдриън се придвижи напред, чудейки се дали връщането на кинжала е било добра идея.
— Слуга? Верен? — попита Ройс с тих и мек глас.
Това никога не е добър знак, помисли си Ейдриън:
— Ройс, трябва да продължим.
— Абсолютно — отвърна той, взирайки се право в Олрик.
— Какво толкова казах? — попита кралят, след като Ройс отново продължи напред. — Аз само…
— Замълчете — каза му Ейдриън. — Простете, Ваше Височество, но просто спрете. Той все още може да ви чуе, само ще влошите нещата.
Олрик сякаш щеше да заговори отново, но се намръщи и замълча. Ариста му хвърли съчувствен поглед.
Продължиха мълчаливо, следвайки светлината. Понякога Ройс им прошепваше да спрат и те тихо изчакваха, напрегнати и разтревожени. Тогава крадецът се връщаше и отново поемаха напред.
Излязоха на много по-широк булевард. Сградите станаха по изтънчени, по-високи, често с фасади от колони. По алеята се издигаха стълбове — издължени монолити, покрити с изгравирани изображения на мъже, жени и животински фигури. Една много голяма сграда се бе срутила изцяло, принуждавайки ги да се катерят по планина отломки. Изчакването бе напрегнато, тъй като тежестта им бе достатъчна да размести разхлабените каменни блокове с големината на къща. След промъкването и пълзенето през мрачни дупки почивката след преминаването бе приветствана от всички.