Седнаха на огромно мраморно стълбище, което сега не отвеждаше наникъде. Оглеждаха главния градски път. Всяка постройка беше висока, издигната от изящно изсечен камък, обикновено бял мрамор или розов гранит. По улицата имаше фонтани. Взирайки се, Ейдриън можеше да си представи време, в което деца са тичали по улицата, плискали са се във фонтаните и са се люлеели на копието, което една статуя бе протегнала. Почти можеше да види пъстрите навеси, пазарите, тълпите. Музика и ароматът на екзотични храни сигурно са изпълвали въздуха, подобно на Дагастан, само дето тук улиците бяха чисти, а въздухът — прохладен. Какво прекрасно място ще да е било, какво чудесно време да си живял.
— Библиотека — прошепна Майрън, вперил очи във висока кръгла сграда и малък купол, крепен от колонада.
— Откъде знаеш? — попита Ариста.
— Пише — отвърна монахът. — Там отгоре: „Имперско хранилище на знание и томове“. Поне грубо преведено. Предполагам не бих могъл…
Той замлъкна, а очите му бяха изпълнени с надежда.
— Отидеш ли там, няма да успеем да те откъснем — рече Ейдриън.
— Трябва да лагеруваме и все още не знаем нищо за рога — отбеляза Ариста. — Ако Майрън може да открие нещо…
— Аз ще поогледам — каза Ройс. — Ела, Ейдриън. Останалите чакайте тук.
Точно както при мисия, Ройс обиколи библиотеката два пъти, внимателно изучавайки входовете и изходите, преди да пристъпи към двете масивни бронзови врати, всяка от които изобразяваше част от сцена — мъж подаваше свитък и лавров венец на младеж насред разгорещена битка. В горния десен ъгъл Ейдриън зърна река и позната кула до водопад. Вратите бяха разкривени и извити, носейки белези от голям чук.
Ейдриън бавно и тихо изтегли един меч. Ройс покри фенера, сетне отвори и се промъкна вътре. Едно от множеството правила, които Ейдриън бе научил още от самото начало, бе никога да не следва Ройс в стая.
Точно така се бяха объркали нещата в Ерванон.
Ройс се бе промъкнал в Короносната кула деликатно като молец. Но за разлика от миналата нощ, сега стаята не беше празна. Свещеникът не бе усетил Ройс, но тогава Ейдриън нахълта. Мъжът изкрещя. Двамата бяха затичали — Ройс на едната страна, Ейдриън на другата. Ейдриън извади късмет. Стражниците дотичаха откъм страната на Ройс. Докато го преследваха и поваляха на земята, Ейдриън стигна до въжето. Беше в безопасност. Трябваше само да се спусне, да вземе коня си от гъсталаците и да се отдалечи. Ройс точно това го очакваше да стори, така би постъпил на негово място, но тогава не го познаваше.
Ейдриън чу трите потропвания от вътрешността на библиотеката и като грабна фенера, се промъкна вътре. Бе тъмно, посрещна го ужасна смесица миризми. Доминираше вонята на изгоряло дърво, но по-острата миризма на разложение успяваше да се пребори за ноздрите. Някъде в мрака чу Ройс да казва:
— Чисто е, пали.
Ейдриън отвори фенера, за да разкрие обгоряла стена. Овъглена и изпълнена с купчини пепел, залата пак съумяваше да бъде по-красива от всичко, което Ейдриън бе виждал. Високи четири етажа, обгръщащите го стени представляваха възхитително изработени редици мраморни аркади. Колони поддържаха касетъчния купол и огромните арки, които свързваха аркадите една с друга. По ръба колонадата от бял мрамор бе осеяна с бронзовите статуи на дузина мъже, всяка от които трябва да беше поне двадесет фута. От пода изглеждаха с естествена големина. Огромни златни полилеи висяха наоколо. Почернелите останки от маси оформяха кръгова поредица бюра, подредени около централното такова. Долната част на купола представляваше фреска, изобразяваща великолепни сцени, а останалото, изработено от стъкло, сега лежеше на късове върху мозаечния под.
В центъра на стаята, близо до служебното бюро, имаше само един обитател. Заобиколен от няколко обгорени книги, пергаменти, пера, три фенера и масленица, старецът лежеше по гръб, отпуснал глава върху раница, а краката му бяха увити в одеяло. Подобно на Бърни, мъжът бе мъртъв. И пак по подобие на Бърни Ейдриън го разпозна.
— Антън Булард — рече той, коленичейки край тялото на възрастния човек, с когото се бе сприятелил в Калис. Смъртта не го бе обезобразила колкото Бърни — тук нямаше раци. Булард, приживе блед, сега бе сивкавосин, с восъчен цвят на лицето. Бялата му коса бе сплъстена, а очилата все още стояха на крайчеца на носа му.