Стоеше с кофа в ръка и удряше по реката със замръзналите си крака — стегната като камък. Не чу пропукване, нито бълбукането на течност, процеждаща се под повърхността. Отново нямаше да има вода, което означаваше поредният мизерен ден с топене на сняг под туниките. Ейдриън им бе наредил да не палят огън и Ренуик бе неотстъпчив. Задачата беше неприятна, но трябваше да я свършат. Майнс не бе сигурен колко дълго могат да изкарат конете без вода.
Липсата на тази течност не беше единственият конски проблем. Макар момчетата да ги бяха прибрали плътно един до друг в заслона от гъсталаци и борови клонки, студът все още измъчваше животните. По гърбовете им се образуваше лед, висулки стърчаха от ноздрите им, а тази сутрин Майнс бе видял два от конете да лежат на земята. Единият издишваше малки облачета на ужасяващо дълги пресекулки. Другият изобщо не изглеждаше да диша. Лежащите бяха онези от външната страна — които бяха изложени на най-много вятър.
Голямото замръзване, както го бе нарекъл Кайн, бе настъпило преди три дни и се бе случило през нощта. Предния ден бяха търчали наоколо сред топлите слънчеви лъчи, играейки на гоненица без шапки или шалове. Тогава небето бе посивяло и задуха ледовит повей. На сутринта Елбрайт се бе върнал от реката с новините, че само тясно поточе течало в средата на коритото. А на следващия ден тя бе замръзнала изцяло — заменена от гладка белота. Следобяд бе започнал да вали и сняг, снежинките не по-едри от зрънца пясък.
Петте момчета се бяха подслонили под една зеленика. Когато настъпи заледяването, те допълнително разкопаха убежището си и построиха заслон, като покриха отвора с борови клони.
След Голямото замръзване времето минаваше бавно. Заради студа излизаха навън само да се облекчат. Бяха се забавлявали единствено когато Бранд беше открил номера. Бе измръзнал и проклинайки, се бе изплюл. Беше толкова студено, че храчката му замръзна с пропукване във въздуха. Бяха прекарали следващите няколко часа в опити да видят кой ще съумее да изпука най-силно. Кайн бе най-добър, но него винаги го биваше в плюенето. Колкото и забавно да бе това им занимание, то прогони скуката само временно. Докато леденият вятър не спираше, а температурите продължаваха да падат, Майнс се зачуди колко още ще трябва да останат.
Трябваше да се върне в Бърлогата — както наричаха снежната си пещера — но вместо това проследи с поглед бялата пътека, която се простираше на север и на юг като бляскав кристален път. Опитваше се да види дали някоя част бе незаледена. Вероятно имаше място, на което течението не бе допуснало леда. Диреше промяна в цвета, но навсякъде белотата се простираше непрекъсната. Но все пак нещо привлече вниманието му. Далеч на север зърна движение.
Дълга сива линия прекосяваше реката. Бяха хора, високи и стройни, облечени в еднакви плащове. Гледката го удиви и той се зачуди дали не вижда призраци, защото спокойният зимен въздух не бе нарушен от никакъв звук. Майнс стоеше и се взираше, но едва при проблясъка на броня осъзна какво вижда. Догадката го осени моментално, сякаш той беше политнала във въздуха плюнка.
Елфи!
Участниците в призрачната кавалкада крачеха по трима, прекосявайки реката като фантоми. Яздеха на коне, които Майнс дори и от това разстояние можеше да види, че превъзхождаха човешките. С широка гръд, дълги уши, гордо извити вратове и копита, които по-скоро танцуваха, отколкото стъпваха, животните изглеждаха неземни. Юздите и покривалата им бяха украсени в злато и коприна, сякаш животните бяха по-възвишени и от най-благородния човешки крал. Ездачите им носеха златни шлемове и носеха копия със сребърен банер, леещ се из въздуха.
До ушите му достигна музика — дива, непостоянна, но красива евфония, която заплени духа му и го накара неволно да пристъпи крачка напред. Към нея се присъединяваше великолепен хор гласове. Напомняха на Майнс за флейти и арфи. Пееха на неразбираем за момчето език, но не му и трябваше да го разбира. Мелодията и жаловитата красота на звука го заплениха. Не след дълго музиката затихна, изчезвайки заедно с елфите.
— Майнс! — чу Елбрайт и усети ръце да го разтърсват. — Тук е! Малкият идиот е заспал на леда. Събуди се, глупако!
— Какво прави чак тук? Открих кофата половин миля по-нагоре — гласът на Кайн бе по-далечен и задъхан.
— Почти се мръква. Трябва да го приберем. Аз ще го нося. Ти изтичай и кажи на Ренуик да накладе огън.
— Знаеш какво ще каже той.
— Не ми пука. Не го ли сгреем, ще умре.