Разнесоха се звуците на стъпки в снега, звуци на неотложност и страх, но Майнс не се интересуваше. Намираше се в безопасност, беше му топло и все още чуваше музиката да се носи в главата му, зовейки.
В лагера Кайн завари само Бранд — Бранд Храбрия, както обичаше да се нарича той. Силни думи за момче на тринадесет, но никой не го подлагаше на съмнение. Бранд бе оцелял в бой с ножове, а това беше нещо, за което никой от тях не можеше да претендира.
— Трябва да запалим огън — рече Кайн, връщайки се в Бърлогата. — Открихме Майнс и той е почти умрял от студ.
— Ще взема подпалки — отвърна Бранд и изтича навън.
Кайн взе огнивото от запасите, които не бяха докоснали, и разчисти място пред убежището. След минути Бранд се върна с парче брезова кора, стиска кафява трева, сухи клонки и дори малко заешка козина. Изсипа съкровищата и отново се отдалечи. Кайн зърна Елбрайт, понесъл Майнс на гърба си. Главата на дребосъка се поклащаше с всяка стъпка. Напомняше му на елените, които ловците донасяха.
Елбрайт рече:
— Направи легло, сложи много клонки — натрупай ги — трябва да го сгреем.
Кайн кимна и изтича навън край конете — още два лежаха на земята. Навлезе в горичка от смърчове, където накъса клони. Ръкавиците му станаха лепкави от смолата. След четири тура Майнс вече разполагаше с дебело легло.
Елбрайт бе запалил малко пламъче в парчето кора. Ръкавиците му бяха на снега до него. Голите му пръсти бяха червени, често дъхваше върху им или се удряше по бедрото.
— Пръстите се вкочаняват за секунди.
— Какво правите? — рече Ренуик, изкачвайки се по склона от юг.
След като Майнс не се бе завърнал с вода, всички се бяха отправили да го търсят в различни посоки. Ренуик бе взел южния бряг на реката и се завърне едва сега, когато небето помрачняваше, а температурите падаха рязко.
Макар също да бе сирак, Ренуик не бе част от бандата им. Живееше в двореца, където баща му някога прислугваше. Обикновен паж, той бе служил като оръженосец на Ейдриън по време на турнира. Всички момчета бяха впечатлени от Ейдриъновото представяне на фестивала и тази възхита се пренасяше и върху Ренуик. Той бе и по-голям — вероятно една или две години по-възрастен. За разлика от тези на останалите, неговите дрехи му бяха по мярка, дори бяха в тон.
— Ще запалим огън — каза му Елбрайт, докато подхранваше пламъчето с клечки. — Открихме Майнс на леда. Измръзнал е до смърт.
— Не можем да накладем огън. Ейдриън…
— Искаш да умре ли?
Ренуик погледна към разрастващите се пламъци и издигащите се снопове бял дим, сетне към Майнс, легнал върху клонките. Кайн виждаше борбата, разразяваща се в оръженосеца.
— Той е най-добрият ми приятел — рече Кайн. — Моля те.
Ренуик кимна.
— Става тъмно. Пушекът няма да се вижда, но трябва да прикрием светлината. Да струпаме снежните стени по-високо. Да му се не види, наистина е студено.
Бранд се върна с още дърва, по-големи клонки и дори парчета от пън. Бузите и носът му бяха червени, около носа и устата се бяха образували кристалчета.
— Дръжте го буден — рече им Елбрайт, докато се грижеше за огъня като за живо същество. — Ако заспи, ще умре.
Кайн разтърси Майнс и дори го зашлеви през лицето, но момчето изглежда не забеляза. Междувременно Ренуик и Бранд издигнаха по-високо стените, което не само обгърна светлината, но и връщаше топлината. Елбрайт подклаждаше огъня, говорейки му като на новородено.
— Хайде, бебче, изяж тази клонка. Папай, точно така. Браво. Вкусно е, нали? Изяж цялата. Ще те засили.
Бебокът на Елбрайт порасна в голям огън и скоро сковаващият студ отстъпи. За пръв път в течение на дни се сгряваха истински. Краката и пръстите на Кайн започнаха да го болят, а бузите и върхът на носа му горяха.
Вън от снежната им пещера се спускаше мрак, станал по-черен и контраст със светлината на огъня. Ренуик взе котле, напълни го със сняг и го сложи край огъня да се топи. Елбрайт не му позволи да го постави отгоре. Седяха мълчаливо, заслушани в дружелюбното пращене на огъня.
Скоро подслонът се сгря толкова, че Елбрайт махна шапката си и дори плаща. Останалите последваха примера му, като Кайн покри Майнс със своята наметка.
— Сега можем ли да ядем? — попита Бранд.
Ренуик бе въвел строг ред — разпределяха храната си и се хранеха заедно, за да са сигурни, че всеки е изял полагащото му се. Подобно на чашите с вода, държаха храната си под туниките, тъй като това бе единственият начин да я спасят от замръзване.
— Предполагам — отвърна пасивно Ренуик, но изглеждаше не по-малко гладен от останалите.