Бранд извади парчето си осолено свинско и го постави близо до огъня.
— Тази вечер ще ям гореща храна.
Останалите го последваха и скоро мирисът на печено месо изпълни пещерата. Всички изчакаха да видят колко дълго ще удържи Бранд, а то не беше дълго. Скоро всички впиваха зъби в месото, примлясквайки доволно.
Насред пиршеството Майнс се събуди.
— Вечеря?
— Ти си жив! — възкликна Кайн.
— Не изяждате моя дял, нали?
— А трябва! — викна му Елбрайт. — Дребен идиот. Какво те прихвана да дремеш на леда?
— Заспал съм? — изненадано рече Майнс.
— Не помниш ли? — запита Кайн. — Открихме те да хъркаш свит на реката.
— Трябва да благодариш на Марибор — додаде Елбрайт. — И какво правеше толкова на север?
— Гледах елфите.
— Елфи? — попита Ренуик. — Какви елфи?
— Видях ги да прекосяват реката, цяла редица.
— Нямаше елфи — обяви Елбрайт. — Сънувал си.
— Не, видях ги да яздят. Свиреха прекрасна музика. Заслушах се и…
— И?
— Не зная.
— Ами беше заспал — каза му Елбрайт. — И ако не те бях чул да хъркаш, вече да си мъртъв.
— Да, нали? — промърмори Ренуик, загледан в мрака. — Елфите — каза, че били на коне? Нямаше пеши? А коли?
— Не, нямаше коли, само елфи на коне, красиви коне.
— Какво има? — попита Елбрайт.
— Не е видял армията на елфите.
— Зная това — отвърна Елбрайт с кикотене. — Било е просто сън.
— Не — не е било — поправи го Ренуик. — Видял е елфи, но не армията. Това е било само разузнавателен патрул. Чух рицарите да говорят — елфическата армия пътува нощем, но никой не ги е виждал и никой не знае защо, но аз мисля, че вече знам.
Всички погледнаха към Майнс.
— Той щеше да е мъртъв — каза Елбрайт, кимвайки. — Но това означава, че армията… сега е нощ!
Погледнаха към огъня, който бе стопил половин фут от снега, така че гореше в своя собствена дупка. Елбрайт го угаси. Огънят изсъска и снегът погълна пламъците. Всички се заеха да зариват въглените, докато не се натрупа малка могила, от която стърчаха клечки и трева.
Никой не каза дума, докато пипнешком търсеха ръкавиците и наметалата си. Тишината висеше във въздуха. Тъй като бе зима, не очакваха да чуят птици или жаби, но сега дори и вятърът не помръдваше. Липсваше постоянното шумолене на оголели клони, както и пропукванията.
Надникнаха навън, внимателно подавайки глави над прикритието. Не видяха нищо.
— Те са там — прошепна Ренуик. — Прекосяват замръзналата река и се промъкват към Акуеста от юг. Трябва да ги предупредим.
— Искаш да отидем там? — невярващо попита Елбрайт. — Където са те?
— Трябва да опитаме.
— Мислех, че трябва да останем тук и да пазим конете.
— Да, но също трябва и да предупредим града. Аз ще ида. Вие останете тук. Елбрайт, ти командваш. Обясни на Ейдриън защо съм напуснал — докато говореше, юношата се зае да си приготвя багажа. — Не палете огън. Стойте вътре и…
Той поспря за миг, сетне каза:
— Ако чуете музика, запушете си ушите.
Никой не каза дума, когато той се измъкна навън. Всички гледаха как той нервно се приближава към конете. Избра онзи най-близо до средата и го оседла. Когато се отдалечи, наоколо остана само дълбоката тишина на студената зимна нощ.
Глава 17
Парадният Мар
Отрядът бе спрял отново. След напускането на библиотеката напредваха мъчително бавно, тъй като Ройс постоянно се спираше. Понякога ги принуждаваше да изчакват с часове, както им се струваше, докато той разузнава напред, оставяйки ги да седят сред отломките. Този път ги бе оставил насред нещо, което представляваше алея, обгърната от високи сгради. Ариста въздъхна и се облегна на една стена. Някой пред нея бе стъпил върху парче плат и отпечатъкът се очертаваше върху синьо-зелен фон. Тя се наведе, издърпвайки флаг изпод мръсотията. Бе малък, от онези, които хората размахват на празненства. Поглеждайки нагоре, принцесата зърна прозорец, от който висеше стар и избледнял банер: „Весело основание!“
— Какво пише там? — обърна се тя към Майрън, макар да беше убедена, че вече знае.
— Честито основаване — отвърна монахът.
Близо до мястото, където бе намерила флага, зърна малък предмет. Навеждайки се отново, тя вдигна медна брошка във формата на буквата П. Сега повече от всякога ѝ се искаше да си припомни последния сън, но колкото повече се опитваше да напрегне памет, толкова по-смътен ставаше споменът.
Ройс се върна, давайки им знак да продължат, сетне ги поведе в кръг отново на булеварда. Тук започнаха да виждат скелети. Бяха на групи по двама и трима, строполени на земята, сякаш бяха умрели на място. Единственият начин да се определи бройката бе с преброяване на черепите в купчините. Докато напредваха, броят на костите нарасна. Скоро крачеха сред купчини с по десет черепа.