Беше дошъл да си ляга, но не беше много късно и виното все още го държеше възбуден. А аз се страхувах, че ваната му ще изстине.
— С войниците е по-просто — продължи той. — Те ще си помислят, че това е някоя от моите слабости и прищявки. Те ме познават. Но тези, които са с по-високо положение… Разбираш ли, Багоас, в Македония се смята, че прострацията се прави само за боговете.
Имаше нещо в гласа му — нещо, което ми подсказахме той не само ме уведомява за това. Познавах го. Можех да почувствам потока на мислите му. Дори войниците го усещаха, макар и да не разбираха какво точно чувстват.
— Александър, — казах аз, давайки му да разбере, че претеглям всяка дума, — всички знаят, че оракулът в Сива не лъже.
Той ме погледна с дълбоките си сиви очи и не каза нищо. След това издърпа пояса си. Съблякох го. Погледна ме отново. Видях това, което той искаше да видя — раната от катапулта на рамото му, белега от сабя на бедрото, тъмночервената вдлъбнатина на пищяла му. Да, от тези рани бе текла човешка кръв, а не божествена. Той си спомняше също и деня, когато беше пил лоша вода.
Очите му се спряха върху мен, и в тях заигра усмивка. И все пак имаше нещо в зениците му, нещо, което нито аз, нито някой друг можеше да разбере. Може би прорицателят го беше разбрал. В Сива.
Докоснах рамото му и целунах раната от катапулта.
— Бог е тук — казах. — Човешката плът е само негов слуга и негов жертвен агнец. Не забравяй нас, които те обичаме, и не позволявай на бога да ни я отнеме цялата.
Той се усмихна и протегна ръце. Тази нощ тленната плът получи своето. Ала макар и едва доловимо, усетих, че той сякаш се присмива на себе си. Все пак, онова другото присъствие стоеше и чакаше — готово да си го вземе обратно.
На следващия ден Александър за дълго се уедини с Хефестион и старите болки отново почукаха на сърцето ми. После настана голямо раздвижване — започнаха да влизат и излизат най-добрите приятели на Царя и бяха изпратени вестоносци да канят гости за огромен пир с петдесет кушетки.
В деня на празненството той ме повика:
— Багоас, знаеш ли какво съм си наумил? Довечера ще опитаме с прострацията. Искам да сложиш най-хубавите си дрехи и да поемеш грижата за персийските ми гости. Хефестион се срещна с тях и те знаят какво да очакват. Просто ги накарай да се чувстват добре. С дворцовите си маниери ти най-добре можеш да се справиш с това.
Е, помислих си, в края на краищата той се нуждае и от мен. Облякох най-хубавия си кафтан, покрит със златна бродерия върху тъмносиньо сукно, и отидох да облека Александър. Носеше пищната персийска мантия, но на главата си сложи малка диадема, а не митрата. Все пак се обличаше и за пред македонците.
Ех, само ако можеха да задържат виното до поднасянето на десерта. Това щеше да бъде деликатна работа.
Залата беше украсена прекрасно. Поздравявах персийските аристократи по подобаващ начин и водех всеки един от тях до неговата кушетка, като тук-там вмъквах по някоя похвала за нечий известен предшественик или за порода коне. След това отидох да прислужвам на Александър. Вечерята вървеше гладко, въпреки огромното количество изпито вино. Накрая изнесоха таблите и чиниите и всички се приготвиха да вдигнат наздравица за Царя. Някой стана — както си мислеха всички — за да я предложи.
Този човек със сигурност бе трезвен. Казваше се Анаксарх — един скучен философ, от тези, дето гърците наричат софисти. Колкото до мъдростта, то той и Калистен, взети заедно, не притежаваха и половината от мъдростта, необходима на един добър философ. Когато Анаксарх стана, Калистен позеленя от яд, защото не бе поканен да говори пръв и заприлича на стара жена, ядосана на млада конкубинка.
Разбира се, той не би могъл да се справи толкова добре — Анаксарх имаше добре школуван глас и сигурно беше научил наизуст цялата си реч заедно с паузите, жестовете и силата на звука. Започна със споменаването на някакви гръцки богове, които се родили като смъртни и после били обожествени заради великите им дела. Единият бил Херкулес, другият — Дионисий. Примерите не бяха лоши, макар че се съмнявам, че той имаше предвид това, което имах аз. А то бе, че Александър притежава по нещо и от двамата: поривът към велики дела отвъд възможностите на всички други хора, а също и красотата, мечтите, екстазът… Дали тогава включвах и лудостта?… Предполагам, че не. Не мога да си спомня.
Докато са били на земята, каза Анаксарх, тези богоподобни мъже са споделяли изпитанията, болките и нещастията на човешката съдба. Ако само хората бяха разбрали тяхната божествена същност по-рано!