— Всички сме пияни, Александър. След това ще съжаляваш. — рече Хефестион.
Александър, мъчейки се да се изскубне с двете си ръце, процеди между зъбите си:
— Така свърши и Дарий. Сега оковите ли следват?
Нещо го е прихванало, си казах, не е само от виното. Трябваше да го предпазя. Втурнах се към боричкащата се група.
— Ал’скандер, с Дарий не беше същото! Това са твои приятели, те не ти желаят злото!
Той се полуизвърна и каза:
— Какво?
— Махни се сега, Багоас — викна троснато Хефестион, сякаш говореше на дете, което иска да му обърнат внимание, когато всички са заети.
Птолемей беше успял да докара Клитос до вратата и я отвори с крак. Генералът се опита да се освободи и да се върне в залата, но Птолемей успя да го задържи и го поведе в нощта.
— Слава Богу, махна се — въздъхна Хефестион. Всичко свърши. Сега ела и седни. И недей да правиш глупости — всички те гледат.
Пуснаха го.
Царят отметна глава назад и силно извика нещо на македонски. Двадесетина войници се втурнаха в залата. Беше повикал стражата.
— Тръбач! — Войникът излезе крачка напред. Негово задължение беше винаги да бъде близо до царя.
— Свири бойна тревога!
Младежът бавно вдигна тръбата, но сякаш се поколеба. Сигналът би вдигнал цялата армия на крак. Сигурно беше чул всичко в караулното. Хефестион, който стоеше зад Царя, му даде знак да не свири.
— Свири бойна тревога! — повтори Александър. — Ти глух ли си, бе? Свири тревога!
Войникът отново вдигна тръбата. Но видя закованите в него очи на пет или шест генерали, които казваха „не“. И отново я свали. Александър го удари с юмрук през лицето.
— Александър! — извика Хефестион.
Царят смръщи очи, сякаш идваше на себе си. После каза на изумените стражи:
— Върнете се на пост.
Тръбачът хвърли един разтревожен поглед и също излезе.
Още в началото на кавгата присъстващите персийци поднесоха извиненията си на управителя Шар и се измъкнаха. Винаги любопитните гърци бяха останали много по-дълго. Но когато Александър извика стражата, бяха напуснали без никакви официалности. Сега в залата се намираха само македонци. Всички бяха зяпнали като селяци, чиято шумна селска кавга е била прекъсната от паднал гръм.
Трябваше да ме пуснат до него. Той ме чу, когато споменах името на Дарий. Каквото и да ми направеха, аз трябваше да се върна обратно при него.
Но сега той беше освободен и крачеше из залата. Продължаваше да говори на Клитос, като че ли още се намираше там:
— Всички тези фракции в лагера, всичко това е твое дело!
Той мина покрай мен, без да ме забележи, и аз го оставих да мине. А и как бих могъл да го хвана пред всички тези хора? Достатъчно непристойни и неуместни неща се бяха случили. Премъдри Боже, да поиска да убие този нагъл дебелак със собствените си ръце, вместо да повика палачите! Кой цар би могъл да си помисли подобно нещо освен някой, отгледан и възпитан в Македония? Положението беше достатъчно лошо и без неговото персийско момче, хванало го за ръката пред очите на всички. Дори и днес, след толкова много години, понякога се стряскам нощем и продължавам да мисля за това.
Точно тогава Птолемей се вмъкна тихо през страничната врата и каза на останалите:
— Заведох го чак извън крепостта. Там ядът ще му мине.
Царят продължаваше да вика „Клитос!“, но аз се почувствах поуспокоен. Прекалено много пи, си казах. Но скоро ще поизтрезнее.
— Клитос, не се крий! Къде си? — Александър беше стигнал до портите и в този момент те се отвориха е все сила. Там стоеше Клитос и дишаше тежко. Сигурно беше тръгнал обратно, веднага щом Птолемей го е оставил.
— Клитос е тук! Ето го Клитос! — извика той. — Ето ме!
Беше се върнал за да каже още нещо. Явно се беше сетил за това по-късно и нямаше сили да се въздържи. Жребият му беше неговото желание да се изпълни.
Зад него като объркано куче надникна един от охраната. Той не беше получил заповед да спира Командира на почетната конница. Но сигурно нещо не му беше харесало. Войникът застана с копие в ръка, верен и готов. Александър стоеше като закован и гледаше втренчено, невярващ на очите си.