Александър обаче забрави достойнството си пред гърците и дори пред персийците. Той чувстваше, че е паднал в очите им и имаше нужда от утеха и успокоение. Той имаше нужда да му се напомни неговото величие. Той не трябваше да бъде сам в тази беда.
В мъртвите часове след полунощ се промъкнах до покоите му. Телохранителят ме погледна, без да помръдне. Чак отвън чувах воя на Перитас и разбрах, че Александър сигурно плаче.
— Пусни ме да вляза — казах. — Царят има нужда от някой да се погрижи да него.
— Нито от теб. Нито от някой друг. Такива са заповедите ми.
Този младеж, Хермолай, никога не оставяше в мен и капка съмнение какво мисли за евнусите. И сигурно беше безкрайно щастлив, че сега има повод да не ме пусне вътре. Какъв глупак! Въобще не можеше да разбере мъката на господаря си. Плачът зад вратата прониза сърцето ми. Сега наистина го чувах.
— Нямаш право да ме спираш — рекох. — Знаеш много добре, че ми е разрешено да влизам. — Но той само препречи вратата с копието си и не отговори. Ах, с какво удоволствие бих му забил един нож! Върнах се обратно в стаята си и не мигнах до зори.
Когато стражите се смениха, някъде преди изгрев, отидох отново. На пост беше Метрон.
— Царят ще ме чака — му казах. — Абсолютно нищо не е направено за него от преди вечеря. — Той беше разумен и ме пусна да вляза.
Александър лежеше по гръб, с очи втренчени в тавана. Кръвта по робата му бе станала тъмнокафява. Не се беше погрижил за себе си, дори не се беше завил с одеало. Очите му бяха студени и неподвижни като на мъртвец.
— Ал’скандер? — Очите му трепнаха безчувствени. В тях нямаше нито радост, нито неудоволствие. Бяха съвсем празни. — Ал’скандер, почти се съмна. Скърбиш вече твърде дълго.
Докоснах с ръка челото му. Той я остави да лежи там точно толкова дълго, колкото да не ме обиди, и извърна глава встрани.
— Скъпи Багоас, ще се погрижиш ли за Перитас? Не може да стои все затворен тук.
— Да, но след като се погрижа за теб. Ако съблечеш тези неща от себе си и се изкъпеш, мисля, че ще успееш да поспиш малко.
— Остави го да тича заедно с коня ти. Ще му дойде добре.
Кучето беше скочило и ни обикаляше — ту мен, ту Александър. Зная, че разбираше всичко. То седна на пода, щом му казах, но продължаваше да ни следи с поглед.
— Сега ще донесат гореща вода — казах. — Хайде да махнем тези изцапани дрехи от теб. — Надявах се това да го убеди. Той не обичаше да е мръсен.
— Вече ти казах. Не искам нищо. Само вземи кучето и си върви.
— О, господарю мой! — извиках. — Как можеш да наказваш себе си заради такъв човек? И макар тази работа да беше под достойнството ти, това не пречи да е добре свършена.
— Ти не знаеш какво всъщност направих — поклати глава той. — А и как би могъл? Не ме безпокой сега, Багоас. Не искам нищо. Каишката на кучето е на прозореца.
За миг Перитас изръмжа срещу мен, но Александър му каза нещо и той тръгна кротко. Отвън пред вратата вече стояха три кофи с гореща вода, а един роб се бъхтеше нагоре по стълбите с още една. Не ми оставаше нищо друго, освен да ги върна обратно.
Метрон се приближи към мен и тихо попита:
— Нищо ли не иска?
— Не. Само да разходя кучето.
— Тежко го понася. Все пак уби един приятел.
— Приятел! — Сигурно съм зяпал като идиот. — Имаш ли представа какво му каза Клитос?
— Да, зная, но той му беше приятел от детинство. Вярно, че беше известен с грубия си и невъздържан език… Ти едва ли би го разбрал, защото не си живял в Македония. Но не си ли забелязал, че кавгите между приятели са най-горчиви и безмилостни?
— Нима? — попитах аз, без да имам представа за това, и изведох кучето.
След като пояздих с коня и го оставих да се налудува, се върнах обратно. Мотах се около вратата през целия ден. Видях, че на обяд докараха храна и после я отнесоха недокосната. По-късно дойде Хефестион. Не можах да чуя какво му каза заради телохранителя на вратата, но чух, когато Александър извика:
— Тя ме обичаше като майка и ето как и се отблагодарих. — Сигурно говореше за своята дойка, сестрата на Клитос. След малко Хефестион излезе. Нямаше къде да се скрия, но когато ме видя, той не каза нищо.
Царят върна недокосната и хубавата топла вечеря. Рано на следващата сутрин донесох едно горещо питие от мляко, вино и яйце, за да се подкрепи малко. Но на пост беше друг войник и той ме отпрати. Царят продължи да гладува през целия ден.
Преди обяд един по един започнаха да идват генерали и други важни хора, за да го молят да се погрижи да себе си. Дори и философите дойдоха, за да му изнасят поученията си. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че са повикали и Калистен. Размислих бързо и влязох след него. Щом той можеше да влезе, значи можех и аз. Исках да се погрижа за водата за пиене. Спомних си, че в каната нямаше много.