— Разбира се, че може. Царят — това е законът.
— Да. Знаех си, че щеше да му кажеш това.
— Защо не? Кой би го уважавал, ако предателите могат да плюят в лицето му? В Суза човек като Клитос би се молил за такава бърза смърт.
— Не се и съмнявам в това — усмихна се Хефестион.
Спомних си за писъците на Филотас, но не му напомних за тях. Само казах:
— Разбира се, ако Царят беше на себе си, той не би омърсил ръцете си с убийство. И той го знае.
Хефестион пое дълбоко дъх, сякаш за да се удържи да не ме удари.
— Багоас, — започна той бавно, — аз зная, че Великият Цар може да прави всичко. Александър също го знае. Но той също така знае, че е Цар на македонците и не може да прави всичко. Той не може да убие един македонец със собствените си ръце или с нечии други, освен ако Събранието не е гласувало за това. Ето това той забрави.
Тогава си спомних какво ми каза преди две нощи Александър: „Ти не знаеш какво всъщност направих“.
— Не е според нашия обичай — казах аз, — да поднасяме виното толкова рано. Не забравяй и как бе обиден и предизвикан.
— Знам всичко. Познавах и баща му… Но това няма значение. Александър наруши Първия закон на Македония. И не беше господар на себе си. Това той не може да забрави.
— Но той трябва да си прости! — извиках аз. — Трябва! Иначе ще умре!
— Разбира се, че трябва. Знаеш ли какво правят македонците сега? Те свикват Събранието, за да съдят Клитос за държавна измяна. Ще го обявят за виновен и тогава смъртта му ще стане законна. Войниците искат това. Те го правят, за да накарат Александър да си прости.
— Но — опулих се аз, — не го ли искаш и ти?
— Искам го — Говореше така сякаш не разбирах гръцки. — Искам го, но се тревожа за условията, при които ще го направи, и за цената, която ще плати за това.
— Аз пък се тревожа само за него. Изведнъж той ми се развика като на някакъв непохватен новобранец.
— Глупаво момченце! Ти разбираш ли от дума, бе? Ще проумееш ли най-сетне? — Дойде ми като гръм от ясно небе след спокойния му тон.
— Да си забелязал случайно, — продължи Хефестион, като се надвеси се над мен с юмруци, свити на колана, — че Александър иска войниците му да го обичат? Да или не? Добре, войниците му са македонци. Ако досега не си разбрал какво означава това, значи трябва да си глух и сляп. В Македония всеки свободен човек има право да говори откровено със своя старейшина. И всеки, било то аристократ или свободен човек, може да говори така и с Царя. И чуй какво ще ти кажа още — те могат много по-добре да разберат това, което Александър стори на Клитос в състояние на гняв. Такова нещо би могъл да направи всеки един от тях. Но те не могат да приемат една хладнокръвна екзекуция на следващия ден. Това би застрашило правата им на свободни граждани и те няма да го обичат както преди. Слушай, ако ти наистина го обичаш, никога не му казвай, че стои над закона.
Започнах да проумявам. Но не съвсем.
— Анаксарх му каза това — подхвърлих.
— Ха, Анаксарх — повдигна рамене Хефестион. — Но теб той може и да послуша.
Призна си го най-после! Едва ли му е било лесно. Дължах му подобно нещо в замяна.
— Разбирам те. Няма да му говоря такива работи. Обещавам. А сега мога ли да го видя?
— Не сега. Не че се съмнявам в твоята дума, но в момента е по-добре Александър да бъде сред македонци.
Замина си. Прие обещанието ми, а не ми даде нищо в замяна. Никога не съм копнял за власт, както някои евнуси. Само за любов. Сега разбрах за какво е нужна властта. Хефестион я притежаваше. Ако аз я имах, някой щеше да ме пусне вътре.
— През целия този дълъг ден постоянно ходех при стражата да питам дали Царят е ял или пил. Отговорът винаги беше един и същ — не желаел нищо.
Войниците „изправиха“ Клитос на съд и го обявиха за предател, който е бил убит справедливо. Това доказателство за любовта им несъмнено трябваше да окуражи Александър. Но дори и това не го изкара от състоянието му. А може би наистина той се терзаеше от мисълта, че е убил един приятел? Спомних си за лошото предзнаменование на овцете и неговото жертвоприношение за безопасността на Клитос. И как го беше поканил да дойде и да раздели с него прекрасните ябълки.
Слънцето се издигна над хоризонта и после взе да преваля. Колко ли още такива слънца щяха да минат?
Останах в стаята си до късно през нощта, за да не би Хефестион да ме види. Когато всичко утихна, взех една кана с прясна изворна вода и една чиста чаша. Всичко зависеше от това кой от телохранителите беше на пост пред вратата. Бог се смили над мен. Беше Исмений. Той винаги се отнасяше приятелски с мен. И обичаше Царя.
— Добре, влез — каза той. — Не ме интересува дали ще ми се кара после. Аз самият надникнах вътре, когато дойдох на пост. Но той беше заспал. Не се осмелих да го събудя.